— Нещо не фатално, но достатъчно сериозно, за да я закове в леглото? — довърши Зорница с лукав тон.
— И така, че той да се върти около нея непрекъснато — допълних аз, докато наблюдавах как Любомир Мартинов нахлузва палтото си, без дори да погледне красиво подредената маса.
— Лабиринтит — отсече тя мигновено. — Идеален вариант.
— Звучи стряскащо — признах. — Какви са „симптомите“?
— Силно виене на свят, гадене, невъзможност да стоиш изправена. Само покой, медикаменти и пълна липса на стрес. Често се отключва при нервно напрежение — добави тя многозначително.
Още на следващия ден, точно ден след поредното му посещение при Светлана Радославова, аз „се събудих“ със стенание. Опитах да се надигна и демонстративно се строполих обратно върху възглавницата.
— Камелия, какво става? — стресна се той.
— Всичко се върти… гади ми се… не мога да се изправя… — прошепнах.
Реакцията му беше светкавична. Повика спешна помощ, а по мое настояване — и Зорница. Тя се появи с такава сериозност, че за миг самата аз повярвах в ролята си.
— Лабиринтит — заключи след прегледа. — Най-малко седем дни пълен покой. И никакви притеснения.
Любомир пребледня.
От този момент сякаш се превърна в друг човек. Носеше ми чай, оправяше възглавниците, следеше часовете за лекарствата и вечер ми четеше на глас, сякаш съм от крехко стъкло. На третия ден телефонът иззвъня.
