– Преслав, веднага махни тази девойка от вилата ми! Не желая да я виждам тук! – изригна Светлана Велизарова с глас, в който не се усещаше и капка колебание.
Преслав Соколов стоеше като закован, а погледът му тревожно прескачаше от майка му към съпругата му. Милена Радославова бе пребледняла, но стойката ѝ остана изправена и достойна. Единствено пръстите ѝ, впити в дръжката на чантата, издаваха напрежението – бяха побелели от стискане.
– Мамо, стига – каза тихо, но твърдо Преслав. – Милена няма да си тръгва. Дойдохме всички заедно за рождения ти ден.
– Какво „заедно“, какво семейство? – влетя в стаята Гергана Витошка, сестра му, разпалена до крайност. – Коя е тя всъщност? Някаква амбициозна кариеристка! Зарязала децата по чужди хора и само по офиси обикаля!
– Нямаме бавачки – отвърна спокойно Милена, без да повишава тон. – Работя, но се грижа и за децата си. Успявам да съчетая и двете.
– Чухте ли я? – избухна Гергана с горчива усмивка. – Даже се хвали! Значи аз съм провал, така ли? Лоша майка, защото се трепя на две места? Защото нямам съпруг с добри доходи?
– Гери, никой не те напада – опита се да я усмири Преслав.
– Напротив! – почти извика тя. – Вие сте съвършените! Особено твоята примерна съпруга – на нея всичко ѝ се получава, за всичко намира време!
Без да отвърне, Милена се обърна и излезе от стаята. В хола децата бяха потънали в игра – нейният Теодор и Лидия заедно с близнаците на Гергана, Борислав и Ралица, редяха сложна конструкция от кубчета, напълно откъснати от свадата на възрастните.
– Събирайте се, тръгваме си – каза тихо Милена.
– Но, мамо, току-що пристигнахме – учуди се Теодор. – Баба още не е разрязала тортата.
– Приберете частите в кутията, моля ви.
Тя извади телефона си, за да повика такси. Ръцете ѝ леко трепереха, но гласът ѝ остана овладян – не искаше децата да видят болката ѝ.
На прага се появи Преслав.
– Милена, не прибързвай…
– Не е прибързано – прекъсна го тя спокойно. – Няма да търпя обиди. А още по-малко децата ни да ги слушат.
– Да, бягай! – провикна се Гергана от коридора. – Нали си горда! На теб всичко ти е лесно!
Светлана Велизарова излезе след дъщеря си и се обърна към сина си:
– Преслав, ако прекрачиш прага с нея, повече не се връщай!
– Мамо, нещата не са такива…
– Ти не разбираш! – прекъсна го тя. – Сестра ти се мъчи сама с децата, а ти гледаш безучастно! Тази жена разруши семейството ни!
Милена преметна чантата през рамо и хвана притихналата Лидия за ръка. Теодор вече чакаше до вратата с раницата, в която бе прибрал конструктора.
– Повиках кола – каза тя на съпруга си. – Ако искаш, остани.
– Няма да остана – отсече Преслав и взе якетата от закачалката. – Прибираме се.
Гергана сграбчи ръкава му.
– Вървете тогава! Знаех си, че ще те обърне срещу нас! Мамо, виждаш ли какво направи със сина ти?
Светлана притисна кърпичка към очите си и заплака демонстративно. Борислав и Ралица се сгушиха един до друг, уплашени от напрежението.
– Спокойно, Гергана, мила – редеше тя през сълзи. – Те ще съжаляват, ще видиш!
Преслав безмълвно отвори входната врата. Навън въздухът беше прохладен, а слаб ветрец полюшваше клоните на ябълките в двора. Милена първа се настани в таксито и помогна на децата да седнат удобно. Преслав затвори вратата след тях и се настани до шофьора, усещайки как напрежението от къщата още тежи върху плещите му, докато колата бавно потегляше по алеята.
