Неделният ден беше задушен и тежък. Юлското слънце притискаше земята, въздухът трептеше от горещината, а дори под старите ябълкови дървета в двора не се усещаше прохлада — листата висяха неподвижно, сякаш и те се бяха предали на жегата.
Седяхме на масата на верандата. Размествах безцелно салатата в чинията си, но апетитът ми беше изчезнал. Срещу мен Георги оживено обясняваше нещо на майка си за нов клиент. Светлана Димитрова кимаше с одобрение, доливаше му компот и го гледаше така, сякаш току-що беше спечелил избори, а не подписал договор. Свикнала бях. За десет години брак човек свиква с много неща.
— Елице, нищо не хапваш — побутна към мен чиния с топли пирожки Светлана Димитрова. — Сама ги направих, с зеле. Нали обичаш със зеле?
— Благодаря, по-късно — отвърнах тихо.
— Все „по-късно“ — въздъхна тя и погледна сина си. — Станала е кожа и кости. Георги, грижи се за жена си.
Той махна с ръка, без да вдига очи от телефона. Така правеше винаги — първо говореше надълго, а после се потапяше в екрана, сякаш разговорът е приключил и ние сме просто фон.
Тъкмо щях да предложа да разчистя масата, когато Георги остави телефона, прокашля се и първо погледна майка си, после мен, после пак нея. Познавах този поглед. С него беше съобщил, че отменяме почивката заради работа. Със същия израз беше „предложил“ майка му да остане у нас за месец, който се превърна в половин година.
— Имам нещо важно — започна той и почука с пръст по масата за тежест. — Обмислях го дълго. Става дума за вилата.
Замълча, сякаш очакваше аплодисменти.
— Какво за вилата? — попитах.
— Реших да я прехвърля на мама.
Оставих чашата внимателно, за да не издрънчи. Светлана Димитрова театрално разпери ръце и веднага ги притисна към гърдите си.
— Георги, защо е нужно? Нали всичко си е наред. Елица може да го разбере погрешно…
— Мамо, моля те — прекъсна я той раздразнено. — Това е мое решение. Имотът остана от баща ми, родова къща е. Трябва да си остане в сигурни ръце, в семейството.
В мен се надигна глуха, тежка вълна. Парцелът наистина беше наследство от свекъра ми, Стоян Петров — буренясал, занемарен. Но къщата я вдигнахме двамата. Вложих собствената си премия от голям проект. Аз избирах дограмата, преговарях за намаления на материалите, боядисвах стените, докато ръцете ми се покрият с мазоли. А Светлана Димитрова идваше веднъж месечно, сядаше на сянка и обясняваше колко криво сме сложили оградата.
— Георги — казах спокойно, макар да ми костваше усилие. — Тази вила е обща. Изградихме я заедно. Помниш ли?
— И какво от това? — сви рамене той. — Земята е от баща ми. А мама не е чужд човек. Нали не я прехвърлям на някоя непозната.
— Аз нямам претенции — намеси се сладникаво Светлана Димитрова. — Ако Елица мисли, че е несправедливо… Георги, може би не бива? Не искам да съм причина за раздор.
Каза го така, че беше ясно — вече се чувстваше собственик, а евентуалният раздор изобщо не я притесняваше. Погледнах мъжа си. Беше се облегнал назад и ме гледаше отвисоко, сякаш съм непослушно дете.
— Решението е взето — отсече той. — Ще подам документите в понеделник.
Мълчанието се сгъсти. Отвън куче излая, някъде падна ябълка. В този миг осъзнах нещо болезнено просто: той не пита. Не обсъжда. Обявява.
— Прехвърлям вилата на мама. Така съм решил — повтори за по-голяма тежест.
Издишах бавно. С този дъх си отиде гневът, обидата, желанието да споря. На тяхно място се настани ледено спокойствие.
— Добре, Георги. Сигурен ли си?
Той явно очакваше скандал. За миг се смути.
— Сигурен — кимна, макар гласът му леко да трепна.
Станах.
— Ще изляза да се поразходя. Много е задушно.
Излязох през портата и тръгнах към гората. В гърдите ми отекваше тъп ритъм. През прозореца ги видях — двамата, толкова еднакви в жестовете и самоувереността си. И вместо болка усетих облекчение. Сякаш врата се беше затворила окончателно.
Не ме бяха виждали. Не ме бяха чували.
„Той реши“, мислех си. „Щом така — и аз ще реша.“
Още не знаех какво точно. Но нещо твърдо и хладно вече се оформяше в мен.
Измина седмица. Външно нищо не се промени, но всъщност всичко беше различно.
Георги сияеше от самодоволство. В понеделник излезе „по работа“ и след това ме гледаше като победител. Очакваше, че ще се разтопя или ще моля. Аз мълчах. Приготвях му закуска, вечеря, отговарях кратко. Дали забелязваше? Може би. Но по-лесно беше да го отдаде на „женско настроение“.
Светлана Димитрова започна да звъни всеки ден — сутрин и вечер. Преди се чуваха през два-три дни. Обсъждаха ремонти, ограда, нови пердета. Документите уж още се оформяха, но за нея всичко вече беше приключило. Чувах разговорите им през стената и в устата ми оставаше горчив вкус.
В събота Георги обяви:
— Отиваме до вилата. Ще помагаме на мама да разчисти.
— Какво да разчистим? — попитах, разбърквайки супата.
— Иска да освободи килера и да подреди верандата. Ще помогнеш, нали?
Погледнах го. Беше едновременно близък и чужд.
— Ще помогна.
Пристигнахме по обяд. Светлана Димитрова ни посрещна въодушевено, разцелува Георги и леко ме докосна по бузата със сухи устни, миришещи на валериан и тесто.
На верандата всичко беше различно. Плетената масичка, която купих преди три години от занаятчийски панаир, липсваше. На нейно място — лъскава, лакирана маса с извити крака, евтина на вид. Пердетата, които сама ших, бяха заменени с жълта синтетика.
— Къде е моята маса? — попитах спокойно.
— Стара беше, едва се държеше — махна тя с ръка. — Купих нова, виж колко е хубава!
— Не беше развалена. Беше ръчна изработка.
— Защо се вкопчваш в дреболии? — намеси се Георги, вече сипвайки си картофи. — Мама разбира.
Замълчах. След обяда тя разпредели задачите. Трябвало да се прегледа складът на мансардата.
— Елице, ти си по-пъргава, качи се горе — каза тя мило. — Ние с Георги ще местим шкафа.
Изкачих се по скърцащата стълба. Горе беше задушно, миришеше на прах и стари вещи. Светлината едва проникваше през малко прозорче. Осветих с телефона си. Кутии, одеяла, буркани. В ъгъла — разсъхнат шкаф, върху него купчина книги и албуми.
Взех един дебел албум с кадифена корица. Стари снимки — черно-бели, после избледнели цветни. На една разпознах младия Стоян Петров до непозната жена. За миг ми заприлича на майка ми — Маргарита Иванова — но вероятно си въобразявах.
Разгръщах нататък — сватба, малкият Георги, после отново свекърът, вече по-възрастен. Когато затварях албума, от него се изхлузи прегънат лист.
Вдигнах го. Разгънах внимателно пожълтелия документ. Ръкописен текст, а отдолу — кръгъл печат и подпис.
Започнах да чета и кръвта ми застина.
Договор за дарение. Отпреди пет години. Стоян Петров дарява вилния парцел с къщата… на Маргарита Иванова — майка ми.
Седнах направо на прашния под, облегната на шкафа. В ушите ми зашумя. Това беше невъзможно. Прочетох отново, този път по-бавно, вглеждайки се в подписа, в печата, в датата, сякаш от буквите зависеше целият ми живот.
