Взирах се в подписа на Стоян Петров – разпознавах го безпогрешно. Имаше характерна извивка в края, леко завъртане, което винаги ми е правело впечатление, когато подписваше картички за рожден ден. Под него – нотариален подпис и кръгъл печат. Нищо съмнително. Истински документ.
Как е възможно? Защо никой не каза нищо?
Държах листа и сякаш времето се разтвори. От нищото изплува спомен, който бях затрупала някъде дълбоко.
Преди пет години. Бяхме с мама – Маргарита Иванова – на вилата. Стоян Петров ни беше повикал да му помогнем с разсада. Тогава ми се стори странно – обикновено Светлана Димитрова командваше всичко там. Но тя беше заминала при сестра си и мястото изглеждаше необичайно тихо.
Седяхме на верандата с чаши чай в ръце. Стоян Петров гледаше към градината, после изведнъж се обърна към мама.
— Маргарита, ти сама си отгледала дъщеря си. Без мъж до себе си. Знам каква тежест е това. Поне да имаш кът, който да е сигурен. Ако някога стане напечено. Светлана ще се оправи — тя умее да се бори.
Мама се засмя, махна с ръка, както винаги правеше, когато някой я хвалеше.
— Оставете тези приказки, Стояне. На мен нищо не ми липсва.
Но той не се усмихна. Погледът му беше твърд.
— Аз като кажа нещо, го правя.
Тогава го приех като празни думи на възрастен човек. Не им обърнах внимание. А той… той беше отишъл при нотариус и беше оформил дарение. Изпълнил беше обещанието си.
И го беше скрил?
Не. Не го беше скрил. Погледът ми се върна към стария албум. Там го беше пъхнал. Може би е възнамерявал да го предаде лично, но не е успял. Ако Светлана Димитрова беше разбрала, този лист отдавна щеше да е изчезнал. А мама… тя имаше навика да прибира нещата „за после“ и да ги забравя. Вероятно е кимнала, сложила документа в чантата си, после го е преместила в албума, когато е идвала да помага, и напълно е изгубила представа за него.
Стисках хартията и усещах как в гърдите ми се надига нещо огромно и горещо. Не беше гняв. Не беше и злорадство. Беше чувство за възстановен ред — сякаш вселената тихо е решила да върне баланса.
Отдолу се разнесе гласът на Светлана Димитрова:
— Елица, заспа ли горе? Още ли ровиш?
Сгънах внимателно документа и го пъхнах във вътрешния джоб на якето. После размислих и го прибрах по-дълбоко — в чантата на рамото си. Пръстите ми трепереха.
— Слизам! — извиках.
Огледах още веднъж тавана. Прахът се въртеше в слънчевия лъч като ситен златист дим. Затворих вратата зад себе си и тръгнах по стълбите. Сърцето ми блъскаше силно. Трябваше да запазя хладнокръвие.
Долу ме чакаха. Светлана Димитрова държеше парцал, а Георги беше потънал в телефона си на дивана.
— Нещо ценно излезе ли? — попита тя с медена усмивка.
Погледнах я — изрядно поддържана, уверена, вече разположила се като безспорна стопанка. Усмихнах се в отговор. Спокойно. Почти нежно.
— Нищо особено. Само боклуци от едно време.
Върнахме се късно вечерта. Георги през целия път обясняваше колко хубаво било, че майка му поела вилата в ръце — щяло да стане подредено, обновено, „както трябва“. Аз мълчах и гледах светлините навън. В джоба ми сгънатият лист тежеше като жарава. Но още не беше моментът.
У дома скрих документа в старата си кутия за бижута, под кадифената подплата. Георги дори не влезе в спалнята — директно се настани пред телевизора. Това ме устройваше.
В понеделник заминах в командировка. Работех в сферата на товарните превози и ръководех малък екип. Георги често се подиграваше — „жена в логистиката“. Но когато парите не достигаха, без колебание използваше моята карта. А аз никога не му го припомнях. Сега се запитах — защо?
Влакът ме носеше към съседната област. Гледах през прозореца и мислех за документа. Не се обадих на мама. Първо трябваше да реша сама как ще действам. Тя щеше да се разтревожи и да пристигне веднага. А аз исках да подредя мислите си студено и разумно.
Три дни минаха в срещи и договори. Работех без почивка. Колегите се чудеха откъде черпя енергия. Истината беше проста — ако спра, ще започна да мисля. А ако започна да мисля, ще избухна. Още не беше време.
Георги звънеше вечер. Кратки разговори.
— Добре ли си?
— Да.
— Храниш ли се нормално?
— Да.
На втората вечер каза:
— Мама ще дойде да остане при нас няколко дни.
Замръзнах.
— При нас?
Апартаментът беше купен на двама ни, но по-голямата част от сумата бях внесла аз. Тогава той беше без работа, а аз издържах всичко сама. Този факт удобно беше забравен.
— Защо? — попитах равнодушно.
— На вилата има ремонт. Тук ѝ е по-удобно. Нали нямаш нищо против?
Представих си я как разтваря шкафовете ми.
— Нямам — отвърнах спокойно.
На третия ден ми звънна съседката от вилата — Живка Стоянова.
Гласът ѝ беше притеснен.
— Елица, извинявай, че се меся, но трябва да знаеш. Свекърва ти изнесе мебелите от стаята ти. Видях как ги товарят. А днес доведе роднини — настани ги там.
Опирах се в стената на коридора и слушах равномерния шум на климатика.
— Благодаря ви, Живке. Добре че ми казахте.
— Това е твоята стая…
— Всичко е наред — прекъснах я меко.
Върнах се в залата, довърших подписите, усмихнах се на партньорите и вечерта се качих на влака обратно.
По пътя си представях стаята. Бежовият гардероб, който сглобявахме три вечери. Леглото с резбованите крака. Рафтовете с книгите ми. Къде бяха сега?
Позвъних на Георги.
— Как е майка ти?
— Добре. Защо?
— Стаята ни на вилата… пипана ли е?
Кратко мълчание.
— Елица, ти така или иначе не живееш там. Роднини са дошли. За малко. Мебелите са прибрани в навеса.
— И не реши да ме попиташ?
— Мама каза, че ще разбереш. Тя е стопанката сега. Има право.
— Има — казах тихо.
Затворих. После се усмихнах в тъмното. Те вярваха, че всичко им принадлежи.
На сутринта вместо към дома, хванах такси към вилата. Исках да видя.
Още от портата забелязах новите саксии на прозореца — мушкато. Розови пердета. На верандата седеше непозната жена по халат.
— Кого търсите? — попита тя.
— Аз съм собственичката — казах спокойно. — Или поне така си мислите.
Тя ме гледаше объркано, но аз вече си тръгвах. Видяното ми беше достатъчно.
Когато стигнах до апартамента, отключих тихо. Светлана Димитрова спеше в хола, завита с моето одеяло. Оставих чантата, отидох в кухнята и сложих вода да кипне. Седнах до прозореца.
Навън започваше обикновено утро — хората бързаха към работа, някъде хлопна врата на вход, далеч излая куче — и всичко изглеждаше както винаги, а всъщност нищо вече не беше същото.
