Седях до прозореца и слушах как водата в чайника клокочи, а градът навън се раздвижва. В двора съседите излизаха забързани, метачът влачеше метлата по алеята, някъде се разлая куче. Всичко изглеждаше обикновено. Само че за мен нищо вече не беше както преди.
Направих си кафе и останах дълго над чашата, наблюдавайки как пяната бавно се разлива и изтънява. В главата ми цареше странно спокойствие — като в стая, току-що разчистена преди основно почистване. Знаех, че тази вечер ще постави край. Трябваше просто да изчакам.
Около десет Светлана Димитрова се появи от хола, още сънена, облечена в моя халат, който бях оставила на облегалката на стола. Косата ѝ беше сплъстена, лицето — подпухнало.
— О, Елица, ти си се върнала! А ние изобщо не те очаквахме. Георги каза, че ще дойдеш чак утре.
— Промених си програмата — отвърнах кратко.
— Е, чудесно тогава — засуети се тя и отвори хладилника. Без да попита, извади продуктите ми и започна да тропа по котлоните. — Ще направя яйца. Ще хапнеш ли?
— Не.
— Все не ти се яде. Погледни се колко си отслабнала.
Наблюдавах я как се разпорежда в кухнята ми — отваря шкафове, вади чинии, прибори, подрежда все едно винаги е живяла тук. Нито въпрос, нито колебание. Така ли изглежда домът, когато вече не е твой? Чудех се дали би приела спокойно, ако аз вляза в нейния апартамент и започна да местя тенджерите ѝ.
Изпих кафето си, измих чашата и се прибрах в спалнята. От гардероба извадих малката дървена кутия, от нея — сгънат лист. Разгърнах го внимателно. Печатът, подписът, датата — всичко си беше на мястото. Пет години по-рано. Сгънах документа отново, пъхнах го в плик, а плика — във вътрешния джоб на чантата си. Метнах я през рамо и излязох.
— Къде тръгна? — извика Светлана от кухнята.
— Да се поразходя.
— А за обяд?
— Не знам кога ще се прибера.
Затворих след себе си и поех към парка. Седнах на пейка и гледах гълъбите, майките с колички, възрастните жени със семки в шепите. Часовете се нижеха мъчително бавно. Обадих се на мама — Маргарита Иванова. Попитах я как е. Тя ми разказваше за градината, за съседката, за това че скоро щяла да пътува до града за покупки. Слушах гласа ѝ и си мислех: тя дори не подозира, че притежава вила. Че преди пет години ѝ е подарен имот, а тя го е прибрала в албум и е забравила. Моята майка, която помни всяка моя температура от детството.
— Мамо — казах накрая. — Ела този уикенд при мен.
— Защо? Нещо става ли?
— Не. Просто ми липсваш.
Учуди се, но прие. Погледнах часовника — беше едва дванайсет и половина. Оставаше цял ден.
Върнах се чак привечер. Георги вече беше у дома, седеше в хола с телефона си, а Светлана подреждаше масата. Миришеше на пържено месо и картофи — тежък, наситен аромат.
— Ето я нашата пътешественичка! — запя тя. — Сядай, вечеряме. Георги, измий си ръцете.
Настанихме се. Аз едва побутвах салатата с вилица. Георги говореше за работата си, майка му кимаше и му сипваше още. Обикновена вечер. Само че вътре в мен всичко беше опънато до скъсване.
— Утре ще ходим до вилата — съобщи Светлана след малко. — Роднините още са там, трябва да се помогне. Елица, идваш ли?
— Разбира се — отвърнах спокойно.
Тя ме погледна изненадано, явно очакваше отказ. Георги също повдигна вежди.
— Ако искаш… — промълви той.
— Искам.
Нощта мина почти без сън. Лежах и си представях как ще вляза, как ще извадя документа, как думите ще прозвучат. Вече ги бях подредила в ума си.
На сутринта небето беше сиво, тежко от облаци. Към обяд пристигнахме. На верандата ни посрещна същата жена, която бях видяла предния ден — този път облечена в рокля и с широка усмивка. Това беше Росица — сестрата на Светлана. Бях я срещала само веднъж, преди години. До нея стоеше мълчаливият ѝ съпруг Борис.
— Елица, това е сестра ми — засия Светлана.
— Знам — кимнах.
Влязохме вътре. Погледът ми веднага попадна върху вратата на моята стая. Отворена. Вътре — чуждо легло, непознати чанти върху перваза, нощното ми шкафче — без лампата ми.
— Росица и Борис спят тук — обясни свекърва ми бодро. — По-удобно им е. Нямаш нищо против, нали?
— Разбира се, че не — отвърнах равнодушно.
Те излязоха да оглеждат двора, а аз останах с гостите на верандата. Росица подреждаше масата, носеше чинии с баница.
— Вие много работите, така каза Светлана — заговори тя. — А за деца мислите ли?
— Засега не.
Усмихнах се леко. Те всички тук се бяха настанили така уверено. И нямаха представа.
След малко всички се събрахме на масата. Разговорите се въртяха около дърва за зимата, ремонти, роднини. Когато паузата стана достатъчно дълга, аз оставих чашата си.
— Искам да обсъдим нещо.
Настъпи тишина. Отворих чантата, извадих плика и разгънах листа върху масата.
— Това.
Георги се наведе, прочете първите редове и пребледня.
— Какво е това? — прошепна.
— Нотариален акт за дарение. Подписан преди пет години. Стоян Петров е прехвърлил тази вила на моята майка — Маргарита Иванова.
Мълчанието стана тежко. Светлана се хвана за гърдите.
— Лъжа! — изсъска тя. — Фалшификат!
— Проверете подписа. Печатът е на нотариус. Всичко е законно.
Георги държеше листа с треперещи ръце.
— Ти си знаела?
— От седмица. Намерих го на тавана.
— Той не би го скрил от мен! — извика Светлана.
— Очевидно е преценил друго.
Тя скочи рязко, столът се прекатури.
— Ти го направи нарочно! Чакаше да се настаним тук…
— Ако не бяхте изхвърлили вещите ми и не бяхте настанили роднините в стаята ми, може би щях да постъпя по-меко — казах спокойно. — Но вие бяхте твърде уверени.
Георги се изправи.
— Елица, нека говорим. Ще го уредим… като семейство.
Погледнах го. Сега не изглеждаше сигурен.
— Преди седмица ти каза: „Аз така реших.“ Помниш ли? Да прехвърлиш вилата на майка си. Само че тя отдавна не е ваша.
Светлана изхлипа и изтича навън. Росица я последва. Борис мълчеше.
— Прости ми — прошепна Георги. — Ще оправя всичко.
— Твърде късно е.
Излязох към портата. Под ябълката Светлана плачеше. Подминах я.
— Елица! — извика Георги. — Какво ще стане сега?
Обърнах се.
— Утре мама идва. Тя ще реши.
Тръгнах по прашния път към спирката. Зад мен гласовете се смесваха, но аз не се обърнах. С всяка крачка усещах как товарът от последните десет години се смъква от раменете ми.
На пейката до спирката извадих телефона и набрах майка ми.
— Мамо, утре ще дойдеш, нали?
— Разбира се. Какво има?
— Помниш ли, че свекърът ми ти беше подарил вила?
Настъпи пауза.
— Да… Мислех, че е било на шега. Пъхнах документа в албума.
— Сега този документ ни трябва.
Този път тя не се засмя. Гласът ѝ стана сериозен, а аз разбрах, че утрешният ден няма да донесе само среща, а решение, което ще промени всичко окончателно.
