Водната струя тихо ромолеше, удряйки се в металното корито на мивката. Мила Борисова бавно прокарваше гъбата по порцелановата чиния и наблюдаваше как ментовата пяна разтваря и отнася следите от вечерята.
Тези кратки петнайсетина минути пред мивката отдавна се бяха превърнали в нейния малък ритуал за успокоение след напрегнатия работен ден.
Плискането на водата заглушаваше мислите ѝ, отмиваше напрежението и ѝ създаваше усещане, че разполага поне с мъничко лично пространство. В кухнята се носеше аромат на запечено пиле, смесен със свежия дъх на препарата за съдове. На масата седеше свекърва ѝ – Таня Орлова – и лениво въртеше лъжичката в чашата си. Металът почукваше по тънкия порцелан равномерно и настойчиво, сякаш отброяваше секундите.
— Милче, Стоян спомена, че в петък щели да ти изплатят премия? — поде Таня Орлова с уж мек тон, зад който ясно прозираше властната нотка на човек, решил да прави проверка.
Мила застина. Гъбата увисна в ръката ѝ. Значи Стоян Асенов пак беше разказал. Поредният път. Беше го молила да не обсъжда заплатата ѝ с майка си, но за него тайни не съществуваха — майка му трябваше да бъде осведомена за всичко.
Тя бавно спря водата. Шумът секна и в помещението се настани плътна, тежка тишина. Мила старателно подсуши ръцете си с вафлена кърпа, окачи я на куката и едва тогава се обърна. Вътре в нея не кипеше гняв, а по-скоро студена, натрупвана с години умора от непрекъснатия надзор.
— Това не ви засяга, Таня Орлова — произнесе тя спокойно, отчетливо и сдържано, без да откъсва поглед от свекърва си.
Чашата изтрака в чинийката. Допреди миг благовидното лице на Таня Орлова се изопна от изненада. Не беше свикнала да ѝ говорят така. В нейната представа снаха ѝ трябваше да обяснява, да се притеснява и да се съгласява. По шията ѝ избиха алени петна.
— Как така да не ме засяга? — гласът ѝ трепна и постепенно се извиси. — Нали сме семейство! На Стоян не му достигат пари за надуваема лодка, само за това ми говори. Човекът се скъсва от работа, трябва му малко отдих край реката.
