Погледът на Стоян Асенов шареше объркано – ту към майка му Таня Орлова, свита на пода и разтриваща болезненото си рамо, ту към съпругата му. Мила Борисова стоеше изправена, с отпуснати край тялото ръце, спокойна до смразяване. Дишането ѝ беше равномерно, сякаш нищо необичайно не се бе случило.
— Мила… ти… ти какво направи? — прошепна той пресипнало, отлепяйки се от касата на вратата, за която се беше вкопчил.
Тя бавно приглади кичур, измъкнал се от прическата ѝ, после оправи подгъва на тениската си. В очите ѝ нямаше ярост. Само студена решителност и едва доловимо презрение проблясваха в дълбочината на зениците ѝ.
— Майка ти се спъна — отвърна тя с равен, почти мек глас. — Пренапрегна се, изгуби равновесие. Случва се. След малко ще ѝ мине. Направи ѝ чай от маточина или мента, да се поуспокои.
Мила пристъпи към масата, взе празната си чаша и отново насочи вниманието си към него.
— А за бонуса вече реших. Ще си платя годишна карта за тренировки по самозащита. Както виждаш, в едно семейство могат да възникнат всякакви ситуации. Добре е човек да знае как да реагира навреме.
Лицето на Стоян пламна — дали от срам, че бе замръзнал от страх, или от желание да си върне някакъв авторитет. Той пристъпи рязко и сграбчи китката ѝ грубо.
— Как смееш с майка ми… — започна той.
Не успя да довърши. Реакцията ѝ беше светкавична, изпреварила мисълта. Без да го удря, Мила завъртя ръката си, измъкна се от хватката, хвана неговата китка, отстъпи половин крачка и с точен натиск върху ставата го дръпна към себе си.
Стоян извика от пронизващата болка. Коленете му се подкосиха и той се строполи неловко на пода, после се претърколи настрани — точно до майка си върху студения линолеум.
Тя го пусна и остана права над двамата — задъхани, смаяни хора, които с години се бяха опитвали да я пречупят.
— И още нещо, Стояне — произнесе тихо в звънтящата тишина. — Подавам молба за развод.
Прекрачи внимателно изпънатия му крак, изгаси лампата в кухнята и със спокоен ход се отправи към спалнята, за да приготви багажа си за утрешната тренировка.
