Звукът секна, но почти веднага отново проряза тишината.
– Трябва да вдигна – изрече Преслав глухо.
– Не си длъжен – отвърна Милена и притисна ръката му. – Нищо не им дължиш.
Апарата иззвъня за трети път. Този път той плъзна пръст по екрана.
– Слушам те, мамо.
Отсреща се чу пресеклив глас:
– Сине, прости ни… На Гергана ѝ прилоша, в болница е! Сърцето ѝ… Лекарите казаха, че е сериозно. Ела веднага!
Преслав пребледня и погледна Милена въпросително.
– Не тръгвай – поклати глава тя. – Това вече сме го виждали.
– А ако не е лъжа? Ако този път е истина?
– Нека ти каже в коя болница е. Ще се обадиш и ще провериш.
Той повтори думите ѝ почти дословно. След минути слушаше обърканата сестра от регистратурата – при тях нямало пациентка с такова име.
– Мамо – каза уморено, когато отново набра Светлана Велизарова. – Защо ме лъжеш?
– Не лъжа! – възкликна тя. – Гергана просто… вече си е тръгнала. Сложили ѝ система и са я изписали.
– Стига. Повече няма да участвам в това.
– Значи сестра ти не ти пука? – гласът ѝ премина в истеричен писък. – Тя е сама, с децата, без мъж! А ти си живееш спокойно!
– Мамо, спри.
– Ти трябва да спреш! Безсрамен си! Ние те отгледахме, а ти…
Преслав прекъсна разговора. Телефонът отново оживя в ръката му, но той просто го изключи.
– Утре пак ще звънят – прошепна Милена.
– Знам.
– И какво ще предприемем?
Той дълго мълча, вперил поглед в нощта зад прозореца.
– Предложиха ми да оглавя нов офис във Варна. Търсят човек за ръководител.
– Това е далеч.
– Да. Достатъчно далеч.
От детската стая се чу тихо размърдване – Лидия се обърна насън.
– Би ли заминала? – попита той тихо.
– А ти готов ли си да оставиш всичко тук?
– Изтощен съм, Милена. От обвиненията, от натиска, от това постоянно чувство за вина. Мисля, че разстоянието може да ни даде въздух.
Тя се приближи и го прегърна.
– Тогава заминаваме.
Месец по-късно четиримата вече бяха в самолета. Децата гледаха облаците през илюминатора с възторг. Милена държеше ръката му, сякаш искаше да му напомни, че не е сам.
Ден преди полета Преслав се срещна със Светлана и Гергана. Сам. Разговорът беше кратък и напрегнат.
– Наистина ли ще летите? – размаха ръце майка му. – А ние? А внуците?
– Ще се чуваме по видеоразговор – отвърна спокойно той.
– Тя те настройва, нали? – изсъска Гергана. – Заради нея бягаш!
– Не, Ира. Заради вас.
– Ние сме ти семейство! – драматично възкликна Светлана, хващайки се за гърдите.
– Семейството не изнудва – каза тихо Преслав. – Вие сами избрахте това.
Той излезе, без да се обръща. Виковете зад гърба му отекваха по стълбището, но не го спряха.
Сега самолетът набираше височина. Градът под тях се смаляваше, превръщаше се в петна светлина и сенки. Някога това беше целият му свят. Днес оставаше зад него.
– Тате, виж колко са пухкави облаците! – възкликна Теодор.
– Наистина са красиви, шампионе.
Милена леко стисна пръстите му. Той ѝ отвърна с благодарна усмивка. Каквото и да предстои – имаше тях. Истинското си семейство.
А разстоянието… то не лекува всяка рана, но понякога помага болката да избледнее.
