– Вие сами ми казахте да не идвам – довърши Преслав, а гласът му прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше.
– Бяхме наранени! – избухна Светлана Велизарова. – Ти предпочете онази… жена си пред собствената си майка и сестра!
– Не съм избирал между никого – отвърна той твърдо. – Милена е съпругата ми. Тя е моето семейство.
– А ние какви сме тогава? Чужди хора ли?
– Мамо, стига. Прекрасно знаеш, че не е така…
– Аз знам само едно! – прекъсна го тя. – Тази жена те обърна срещу нас. Разби дома ни!
Столът изскърца по пода, когато Преслав рязко се изправи.
– Дотук бях. Няма да слушам повече подобни обвинения.
– Седни! – в гласа ѝ прозвуча познатата властност от детството му. – Не съм приключила.
– А аз приключих.
– Така ли? – устните ѝ се свиха в тънка линия. – За майка си нямаш търпение, за сестра си също? Гергана е сама с две деца. Работи до изнемога.
– Предложих да помогна. Отказахте.
– Не ни трябват милостини! И то от тази…
Преслав се обърна на прага.
– От тази… какво, мамо? Кажи го докрай.
Лицето ѝ омекна за миг.
– Сине, мисля за теб. Ела, седни, да поговорим спокойно.
– Не. Вече не съм момче, на което можеш да нареждаш.
В този момент входната врата се отвори и Гергана Витошка влезе с пълни чанти.
– О, брат ми решил да ни удостои с присъствието си! – подхвърли тя саркастично, минавайки покрай него. – Сам ли си? Милена позволи ли ти да излезеш без надзор?
– Гергана, уморих се от това – каза той тихо.
– Ти си уморен? – тя тръсна покупките на пода. – А аз какво да кажа? Сама влача всичко – деца, работа, сметки. А ти живееш прекрасно с амбициозната си съпруга!
– Какво общо има това? Милена направила ли ти е нещо?
– Самото ѝ съществуване е достатъчно! – извика Гергана. – Играе ролята на идеалната съпруга и майка. Значи аз съм лоша, така ли? Да, не мога да стоя по цял ден вкъщи. Работя!
– И Милена работи.
– Но при нея всичко е подредено! Тя е пример, а аз – провал?
– Стига с това самосъжаление – отвърна той рязко. – Никой не те е обрекъл. Ти сама избираш как да живееш.
Настъпи тежко мълчание. Гергана пребледня, после прошепна ледено:
– Излизай.
– Герганче, недей… – намеси се Светлана Велизарова.
– Казах – вън! – изкрещя сестра му. – Да не си посмял повече да прекрачиш прага! Предател!
Преслав не отвърна. Затвори вратата след себе си малко по-силно, отколкото трябваше, и седна в колата. Дълго гледа волана, без да запали двигателя. В главата му кънтеше празнота.
Телефонът му избръмча – Милена Радославова.
– Добре ли си? – тревогата ѝ беше осезаема.
– Да. Както винаги – отвърна той уклончиво.
– Ела си. Децата те чакат.
Когато прекрачи прага у дома, го посрещна топлина и аромат на току-що изпечени сладки. Лидия се хвърли в прегръдките му.
– Тате! С мама направихме бисквити!
От стаята си се подаде Теодор:
– Татко, ще ми помогнеш ли с една задача по математика?
Преслав срещна погледа на Милена – спокоен, разбиращ. Тя не зададе нито един въпрос. Просто беше до него.
По-късно, когато къщата притихна и децата заспаха, телефонът отново иззвъня. Името на Светлана Велизарова светеше на екрана.
– Не вдигай – прошепна Милена.
Той се поколеба. Звъненето не спираше.
– Майка е.
– Това е начин да те притиснат – каза тя спокойно. – Няма да се откажат лесно.
Телефонът продължаваше да звъни настойчиво. Преслав гледаше екрана, а вътре в него се бореха дълг и гняв, вина и умора, докато звукът отново проряза тишината.
