Таксито се плъзгаше по тъмните улици, когато от задната седалка се обади плахият глас на Лидия:
– Тате, защо леля Гергана толкова се караше?
Преслав извърна леко глава към децата.
– Леля ти просто беше изнервена, съкровище. Понякога хората имат тежки дни.
– При нея все са тежки – прошепна Милена, без да откъсва поглед от прозореца, зад който светлините се размиваха.
Останалата част от пътя премина в тишина. Монотонното бучене на двигателя приспа Теодор и Лидия, сгушени един в друг. Преслав няколко пъти поемаше дъх, сякаш ще проговори, но все се отказваше. Знаеше, че съпругата му е права – случилото се не можеше да бъде оправдано. И все пак, от това осъзнаване болката не намаляваше.
Седмица след проваления празник той случайно срещна Гергана в голям супермаркет. Тя се преструваше, че не го вижда, съсредоточено изучавайки пакетите с ориз и леща. Когато Преслав почти я подмина, тя рязко се обърна.
– Дори „здравей“ няма ли да кажеш на сестра си?
– Здравей, Гергана – отвърна спокойно той. – Как са децата?
– Интересува ли те изобщо? – тя скръсти ръце. – Откакто си с новото си семейство, за нас не ти остава време.
– Недей така – намръщи се Преслав. – Знаеш, че винаги съм насреща, ако имате нужда.
– О, знам много добре! – гласът ѝ се извиси и няколко души се обърнаха. – Кога последно видя племенниците си? А мама? След като си тръгнахте от празника, вдигна кръвно!
– Вие ни помолихте да си тръгнем.
– Разбира се, пак ние сме виновни! А твоята светица няма никаква вина, нали? Тя е безупречна!
Преслав си пое дълбоко въздух.
– Няма да споря. Ако имате нужда от нещо, обади се.
– Няма да стане! – извика тя след него. – Задушете се в собственото си щастие!
Вечерта, след като Теодор и Лидия заспаха, той разказа на Милена за случката. Отпусна се тежко в креслото.
– Не разбирам какво цели. Някога бяхме неразделни.
– Тя е нещастна – тихо каза Милена. – И ѝ е по-лесно да търси виновен.
– Но защо ти? Защо все върху теб се излива всичко?
– Защото съм външна за тях – отвърна тя и седна срещу него. – Най-удобно е да сочиш този, който не принадлежи. А и не мога да отрека – при нас нещата вървят добре.
– Как да постъпя тогава?
– Никак. Продължаваме напред.
Телефонът му иззвъня. Съобщение от Светлана Велизарова: „Сине, трябва да поговорим. Ела утре сам. Важно е.“
Милена прочете редовете и поклати глава.
– Недей да ходиш. Пак ще те притискат.
– Тя ми е майка. Поне трябва да я изслушам.
– „Трябва“? – повтори тя тихо. – На кого си длъжен, Преслав?
На следващата сутрин той все пак отиде. Светлана го посрещна още на прага и го прегърна така силно, сякаш не го беше виждала от години.
– Влизай, момчето ми. Направих любимите ти пирожки.
Домът ухаеше на канела и ванилия. На масата го чакаше чай в старата му детска чаша – същата, от която пиеше като малък.
– Тревожа се за теб, Преслав – започна тя, докато му сипваше още. – Всички се тревожим.
– Мамо, добре съм.
– Добре ли? – тя поклати глава. – Отдалечи се от нас. Гергана плаче почти всяка вечер. Децата питат къде изчезна чичо им.
Преслав я погледна внимателно, усещайки как разговорът постепенно поема към най-болезненото място, а напрежението отново започва да се надига между тях.
