Прибрах се късно вечерта. Петък, задръствания до безкрай и едничко желание — да се строполя с лице в възглавницата и да не помръдна до сутринта. Ключът превъртя в ключалката с познатото щракване и още в антрето погледът ми се закова в два грамадни, очукано-лъскави куфара в цвят избеляло бордо и една карирана пазарска чанта на колелца, от която стърчеше глава лук.
Сърцето ми подскочи болезнено. Паника, напълно нелогична, се смеси с объркване. Обир? Не — твърде овехтели бяха тези вещи, за да принадлежат на крадци. Тръгнах към кухнята и там направо онемях.
В моята кухня, в любимото ми кресло до прозореца — същото, което измъкнах от бившия си съпруг след дълга съдебна разправия — седеше тя. Снежана Мартинова. Бившата ми свекърва. С престорено любопитство оглеждаше новите ми пердета и спокойно отпиваше чай от сервиза ми.
— Добър вечер, Снежана Мартинова — изрекох насила, усещайки как лицето ми пламва. От гняв ли, от притеснение ли — не знаех.
Тя бавно се обърна към мен. Изражението ѝ беше такова, сякаш е спечелила голяма награда, но великодушно ми прави честта да присъства.
— О, най-сетне се появи — проточи тя. — Къде се губиш? Звъня ти отдавна. Старият ми ключ още става. Добре че Иван Радославов не е сменил патрона.
Иван Радославов. Бившият ми съпруг. Разделихме се преди шест месеца. А от три, както се носеха слухове, той съжителстваше с фризьорката Зорница Асенова в малък апартамент в квартал на другия край на града.
— Снежана Мартинова, а с Иван Радославов чухте ли се? Обадихте ли му се? — попитах предпазливо, опитвайки се да спечеля няколко секунди. В главата ми бучеше. Искаше ми се да се разплача, но се насилих да остана твърда — твърде дълго бях позволявала да изглеждам безсилна пред тази жена.
