Твърде дълго бях преглъщала обидите ѝ, за да си позволя отново да изглеждам слаба пред нея.
— Да, ще дойде след малко — махна с ръка тя, сякаш говорехме за доставчик на мебели. — Хайде, стига си стояла, ела да внесем багажа. Премествам се при вас за по-дълго. В Пловдив започнах ремонт, а при съседите не се търпи. Реших временно да остана тук. Кварталът ви е удобен, метрото е наблизо. Виждам, че си поразчистила — така и трябва.
Погледът ѝ се плъзна по мен с онова хладно превъзходство, което винаги ме караше да се чувствам като прислужница, забравила задълженията си.
— Снежана Мартинова — повторих бавно, като подбирах всяка дума, — при кой точно син възнамерявате да живеете?
Тя се задави с чая и ме изгледа невярващо.
— Добре ли си? — изсъска. — При Иван, естествено. И недей с тези номера. Знам, че никога не ме харесваше, но моментът не е подходящ за стари сметки. Кръвното ми е високо, трябва ми спокойствие.
Облегнах се на касата на вратата, защото коленете ми омекнаха.
— Снежана Мартинова, с Иван сме разведени. От половин година.
Тя застина с чашата във въздуха. После я остави толкова рязко, че чинийката издрънча.
— Не се прави на интересна — произнесе леденo. — Това е нелепа шега. Аз съм му майка и знам, че всичко между вас е наред.
— Не е шега — кимнах към куфарите ѝ. — Обадете му се, ако искате. Той живее със Зорница Асенова. А този апартамент е на мое име — майка ми ми го прехвърли още преди сватбата. Иван просто обитаваше жилището. Докато не започна да пие и не потроши колата. Тогава подадох молба за развод.
Думите ми увиснаха в тишината и видях как лицето ѝ бавно започва да се променя.
