— Значи са ме изгонили. Исках да дойда при теб, но нали правиш ремонт. Нямам покрив над главата си — довърши Иван глухо.
Настъпи тежко мълчание. Снежана Мартинова бавно извърна лице към мен. По чертите ѝ се изписа смесица от погнуса и ярост.
— Ти си причината за всичко — процеди през зъби тя. — Ти го изхвърли от дома му! Сега синът ми се скита като бездомник, а ти се шириш в палат!
— Да, в моя дом съм — отвърнах спокойно. — В жилище, което съм изплатила с труда си. И нямам намерение да го деля повече с никого.
Иван въздъхна уморено, хвана единия ѝ куфар и я подръпна към вратата.
— Хайде, мамо. Недей да правиш сцени.
Тя се дърпаше, обръщаше се назад към мен, а в погледа ѝ се сменяха заплахи и отчаяние — от „ще ти го върна“ до „нямам къде да отида“. Почти я съжалих. Почти.
Когато входната врата се затвори зад тях, облегнах гръб на стената и бавно се свлякох на пода. Тишината звънтеше в ушите ми. Шест месеца подреждах този апартамент — сменях пердета, изхвърлях негови стари вещи, чистех следите му из всички ъгли. Бях убедена, че съм се освободила от целия „багаж“ на брака си.
Оказа се, че хора като Снежана не изчезват окончателно. Те изплуват внезапно, точно когато най-малко очакваш. Но днес аз спечелих. А утре… утре ще повикам ключар и ще сменя патрона.
В кухнята беше останала чашата ѝ с недопит чай. Излях течността в мивката и хвърлих чашата в кофата. Заедно с последната нишка, която ме връзваше с предишния ми живот — онзи, в който бях удобната, търпелива и винаги отстъпваща снаха.
Сега тук живее друга жена. И тя не отваря вратата на хора с куфари.
