Цветът се изтегли от лицето ѝ като изсмукан, а миг по-късно бузите ѝ пламнаха в тъмночервено. Познавах тази последователност наизуст — първо вцепенение, после отказ да приеме реалността, а накрая изблик на ярост.
— Лъжеш! — изсъска Снежана Мартинова и рязко се изправи.
Притисна длан към гърдите си. В други случаи вече щях да тичам за капките, но този път останах неподвижна.
— Ако положението е сериозно, ще повикам линейка — отвърнах спокойно. — Но легло няма да ви оправям. Чаят ви още не е изстинал.
— Неблагодарница такава! — кресна тя. — Аз те издигнах! Намерих ти работа чрез познати! Аз…
— Назначихте ме като куриер срещу 15 хиляди лева на месец, докато следвах — прекъснах я. — А в замяна аз ви перах бельото и държах леген за Иван след всяко негово напиване. Май сме наравно.
Точно тогава звънецът издрънча. На прага стоеше Иван Радославов — смачкан анцуг, посиняло око и мирис на застоял дим. Видя първо майка си, после мен, и физиономията му увисна.
— Мамо? Какво правиш тук? — промълви пресипнало.
— Сине! — изрева Снежана и се хвърли към него. — Тя твърди, че сте разведени! Че живееш с някаква Зорница Асенова! Кажи ѝ, че това са глупости!
Иван стрелна поглед към мен, после пак към майка си. Изглеждаше като хлапе, заловено в пакост.
— Ами… да, разведени сме — измънка той. — А защо си с куфари? Казах ти, че при мен засега не става.
— Къде тогава си отседнал? — впи се тя в якето му.
— При един приятел съм временно — въздъхна Иван. — А при Зорница майка ѝ пристигна и стана малко сложно.
