— На мама ѝ е зле! — паникьосано обикаляше из стаята Любомир Мартинов. — Сърцето ѝ прави проблеми! А ти започваш с твоето…
Поех дълбоко въздух, опитвайки се да овладея раздразнението си.
— Любомир, моля те… Вече трета година се повтаря едно и също. Всеки път, когато имаме годишнина, изведнъж я наляга нещо — ту кръстът я прерязва, ту кръвното ѝ скача, ту се появява нова „спешна“ болежка.
— И какво намекваш? — сряза ме той.
— Че през останалото време е в чудесна форма! — не издържах аз. — Освен ако не сме решили да правим ремонт или да заминем някъде. Тогава състоянието ѝ магически става критично!
Тъкмо подреждах масата за третата ни годишнина, когато телефонът избръмча.
Стоеше до купата с тесто и кухненския нож, вибрирайки настойчиво. Дори без да поглеждам дисплея знаех кой се обажда — Светлана Радославова. Отдавна бях придобила условен рефлекс към нейните позвънявания. Като лабораторно животно — само че вместо награда, усещах парене в стомаха.
— Камелийке… — гласът на свекърва ми трепереше театрално, макар прекрасно да знаех, че на пазара надвиква всички търговци. — Миличка, Любомир вкъщи ли е? Не мога да се свържа с него…
„Любомирчето“… Трийсет и шест годишен мъж, а тя продължаваше да го нарича с умалително име.
