— Продаде жилището заради майка си? Тогава остани без съпруга и без дом! — изкрещя Невена Рилскиа на Васил Велизаров и се отправи към спалнята, за да извади куфара.
Щом прекрачи прага на апартамента, в носа ѝ се заби тежката миризма на цигари. Коридорът тънеше в мрак — крушката, която Васил обещаваше да смени вече повече от седмица, пак не светеше. Тя напипа ключа на лампата в хола и меката светлина разкри фигурата му: седеше на дивана с отпуснати рамене и празен поглед, сякаш дори не осъзнаваше, че от девет вечери насам между тях почти не се разменяше дума.
— Ял ли си? — попита тихо, докато събуваше обувките си.
Той кимна, без да вдигне очи. Невена отлично знаеше, че лъже. Напоследък лъжите му бяха дребни, почти незабележими, но именно това я изкарваше от равновесие — не самата неистина, а безразличието, с което я поднасяше. Преди избухваше, спореше, защитаваше се. Сега просто мълчеше.
Кухнята я посрещна с празни рафтове. В хладилника стояха бурканче горчица, малко елда от вчера и половин бутилка соев сос. Шкафовете зееха — продуктите, които бе купила за цяла седмица, липсваха. Дори чаят го нямаше. Той не беше вечерял — беше изнесъл всичко. Отново.
— Къде са покупките? — гласът ѝ трепна, когато се върна при него. — Напълних хладилника за седем дни. Сега е празен. Пак.
Васил въздъхна тежко.
— Занесох ги на мама. Няма нищо вкъщи, знаеш положението ѝ.
По устните на Невена се появи усмивка, която не стигна до очите ѝ.
— А ние какво имаме? Осъзнаваш ли, че и тук няма нищо?
— Временно е — промърмори той. — Уредил съм всичко. Скоро ще се оправят нещата.
Тя пристъпи по-близо.
— Какво означава „уредил съм“?
— Продадох апартамента — отвърна спокойно, почти делово. — Парите вече са преведени. След две седмици трябва да се изнесем. Ще спасим къщата на мама, а ние засега ще сме при нея — място има. После ще купим ново жилище. Заедно. Всичко ще се нареди.
Сякаш въздухът в стаята се сгъсти. Невена бавно се отпусна на стола, за да не извика.
— Значи дори не ме попита. Просто си го продал. Нашия дом. Там, където живеем. Където вложих собствените си пари за ремонта. Където…
— По документи апартаментът е мой. Стига драматизира! — избухна той. — За теб всичко опира до имота! А тя ми е майка! Изпаднала е в беда! Сама ме е отгледала, да не си забравила? Кого трябваше да спася според теб?
Отново същият разговор. Същият кръг.
Невена се изправи. Нямаше смисъл да повтарят изтърканите аргументи — бяха ги изричали десетки пъти, ту с крясъци, ту в ледено мълчание. И винаги в центъра стоеше едно име — Галина Яворова.
В съзнанието ѝ изплуваха картини: как пере чуждите чаршафи, когато свекърва ѝ „за седмица“ се нанася и остава цял месец; как я нарича разглезена, защото печели повече от сина ѝ; как се възмущава, че снаха ѝ има собствено мнение. А Васил неизменно повтаряше: „Потърпи още малко. Няма да е задълго.“
Оказа се завинаги.
— Тръгвам си — каза тихо Невена.
— Къде ще ходиш?
Тя го погледна право в очите.
— Още не знам, но със сигурност няма да е при майка ти.
