Изборът обаче вече беше направен.
Апартаментът, в който живееха с Невена Рилскиа, по документи принадлежеше на Васил Велизаров. Беше го наследил от баща си преди шест години. Тогава майка му настояваше да го продаде: „Ще ти купим двустаен в новия квартал, по-удобен, по-светъл!“ Но той отказа. Остана. Заедно с Невена вложиха средства и усилия в ремонта – избираха плочки, контакти, дори дръжките на шкафовете обсъждаха дълго. Да, нотариалният акт носеше неговото име. Но морално това жилище беше и нейно.
На третия ден Невена получи съобщение от него:
„Не исках да се стига дотук. Прости ми. Можеш да се върнеш — ще оправя всичко.“
Тя не побърза да отговори. Вместо това отиде до стария вход. Застана пред вратата и се заслуша. Във входа миришеше на прясна боя — някой от съседите явно освежаваше стените. Отвътре се чуваше гласът на Галина Яворова. Говореше по телефона високо и уверено. За заеми. За това, че „вече всичко е под контрол“. Без капка вина в тона ѝ.
Невена не позвъни. Обърна се и бавно слезе по стълбите.
Когато се прибра при Ралица Илиева, за първи път от дни се разплака. Не истерично, не с викове. Тихо. Почти без звук, сякаш не искаше никой да чуе как нещо в нея окончателно се къса.
Седмица по-късно нае малка гарсониера — с тесен кухненски плот и неудобен разтегателен диван. Напусна старата си работа. Не понасяше повече да я представят като „жената на Васил“. Намери място в редакция. Заплатата беше по-добра, а колегите — деликатни. Никой не я разпитваше за личния ѝ живот.
Всяка сутрин си приготвяше овесена каша, преглеждаше новините и слушаше как в съседния апартамент баща обяснява на детето си задачите по математика. Понякога се засичаха пред асансьора. Невена му се усмихваше — просто така. За да си напомни, че добротата не трябва да боли и че може да съществува без страх, че ще бъде използвана.
Една вечер слезе до магазина за мляко. И почти се сблъска с Васил.
Стоеше пред щанда със зеленчуците, леко приведен, както винаги. В ръката си държеше мрежа с картофи. Лицето му изглеждаше уморено, погледът — изгубен.
— Невена… — въздъхна той, сякаш виждаше призрак, а не човек от плът и кръв.
Тя спря, но не скъси разстоянието помежду им.
— Как си? — попита спокойно.
— Живея при мама. Всичко е объркано. Аз… знам, че провалих нещата.
Тя мълчеше. В очите му проблесна надежда — може би очакваше да чуе, че му прощава, че ще се върне, че могат да започнат отначало.
Но такива думи не последваха.
— Подадох молба за развод. Искрено ти желая да се оправиш — каза Невена тихо. — Наистина.
След това го подмина, без да се обръща.
Той не я последва.
Навън въздухът беше хладен. На спирката стоеше възрастна жена с пазарска чанта, а малко по-нататък младеж пушеше и гледаше в телефона си. Градът продължаваше обичайния си ритъм, сякаш нищо не се беше случило. И за него наистина нямаше събитие — една обикновена жена бе напуснала съпруга си. Някой би казал: „Просто не са си пасвали.“ Друг никога нямаше да разбере колко години тя се беше опитвала да изглади различията, да преглъща, да изгражда мостове там, където отсреща нямаше стъпка насреща.
Измина почти една година.
