Васил замълча. След миг рязко се изправи и се приближи към нея, сякаш внезапно осъзнал, че губи контрол над ситуацията.
— Наистина ли ще си тръгнеш? Заради един апартамент ли? Ще разрушиш всичко заради това?
Невена го изгледа продължително. В погледа ѝ нямаше истерия, нито колебание — само студена яснота. Мъжът, за когото се беше омъжила, сякаш бе изчезнал. На негово място стоеше нечий син, готов да жертва брака си при първото повикване по телефона.
— Не става дума за жилището, Василе — отвърна тихо тя. — Става дума за това, че за теб аз не знача нищо. Думата ми няма тежест. Дори не ме попита какво мисля. Просто реши кое ти е удобно. А аз… аз се оказах просто допълнение към живота ти.
— Преувеличаваш.
— Не. Просто най-сетне разбрах къде ми е мястото. И то не е до теб.
Не заплака. Сълзите ѝ се бяха изчерпали много преди този разговор. Остана единствено усещането, че се държи отчаяно за нещо, което отдавна го няма — като пътник, който стиска перилото на влак, заминал преди минути.
Васил се отпусна обратно на дивана. Дори не направи опит да я спре.
Невена влезе в спалнята безшумно. Куфарът ѝ почти беше подреден. Знаеше, че този ден ще настъпи — само се надяваше да е по-далеч в бъдещето. Или никога.
Нямаше къде да отиде. Но да остане беше по-непоносимо.
По-късно седеше в малко кафене до метростанцията и гледаше втренчено в чашата си. Не усещаше нито аромата, нито вкуса на кафето. Ралица Илиева пристигна без излишни въпроси. Просто седна срещу нея.
— Мога ли да остана при теб? — попита Невена след кратко мълчание. — Само за няколко дни. Трябва ми време да подредя мислите си. Не искам след време да съжалявам, че съм си тръгнала в пристъп на емоция.
Ралица се усмихна леко.
— Ти не избухна. Ти търпя прекалено дълго. Ако някой действа прибързано, това не си ти.
Невена кимна бавно.
Час по-късно вече беше в малкия ѝ апартамент. Миришеше на омекотител, парфюм и котешка козина. Нощта беше неспокойна. В съзнанието ѝ преминаваха картини — Васил, Галина Яворова, самата тя отстрани, сякаш гледа стар запис. Как се усмихва, как боядисва стената в спалнята в синьо, как спестява за нови мебели, как подписва документите при доставката. Всичко изглеждаше чуждо. Ненужно.
Галина Яворова обаче имаше свои планове. Звънеше на сина си по няколко пъти на ден, настояваше за отчет, питаше кога ще преведе остатъка от парите. Къщата ѝ вече беше запорирана. Преди седмици съдия-изпълнители бяха тропали по вратата, докато съседката Валя Рилскиа се правела, че не чува нищо. Дългът възлизаше на почти един милион лева. Галина твърдеше, че дала сумата на роднина за откриване на кафене. Човекът изчезнал. Нямало договор — само хвърчащ лист с няколко реда, написани на ръка.
— Разбираш ме, нали — вайкаше се тя по телефона. — Без теб съм загубена. Това е единственият ми дом. Това е и твоят роден дом! Там си пораснал! Ще позволиш ли да ме изхвърлят?
Васил разбираше. Страхуваше се. Изпитваше срам. А най-тежко му беше, че трябваше да избира между жената, която му беше дала живот, и жената, с която беше започнал да гради своя собствен.
