Думите му още отекваха в съзнанието ѝ. Виолета стискаше телефона с разтреперани пръсти, препрочиташе писмото отново и отново, а сълзите замъгляваха екрана. Изведнъж съобщението изчезна. По-късно Емил Цветанов, нейният приятел хакер, ѝ обясни, че има имейли със самоунищожаваща се защита. Дори ѝ предложи да проникне в банковите сметки на Драгомир Станчев, за да им „върне“ поне част от стореното.
– Не – поклати глава тя твърдо. – Кражбата си остава кражба, каквото и да ни е причинил.
Виолета продължи напред, крепена единствено от надеждата. Роденото ѝ момченце, Калоян, изпълни дома с живот. Тя не прекъсна следването си – с майка ѝ се редуваха да гледат детето, докато другата работи. Въпреки усилията обаче парите все не достигаха.
В малкото кафене, където започна работа, собственикът Благой Чавдаров постепенно започна да ѝ оказва внимание. Тридесет и пет годишен, овдовял преди година, той се държеше внимателно и деликатно. Повиши ѝ заплатата, канеше я на вечеря.
– Нямам сили за срещи – признаваше тя уморено. – Имам дете, сметки и безсънни нощи.
Един ден той я погледна право в очите и каза:
– А ако ти предложа брак?
– Без любов не бих се омъжила – отвърна тихо тя.
– Любовта идва с времето. Ти ми харесваш. Искам семейство.
Тя се замисли. Благой беше почтен, спокоен, сигурен.
Скоро след това, на връщане от работа, пред нея изскърцаха спирачки. Радослав Асенов изскочи от колата, прегърна я и тя не намери сили да се отдръпне. Озоваха се в хотелска стая. Но след близостта ѝ стана тежко.
– Кажи поне нещо смислено! – настоя тя.
– Видях те и изгубих разсъдък – прошепна той.
– Имаш син на почти две години, а се ожени по сметка! – избухна Виолета. – Повече не ме търси!
Тя си тръгна, а той дори не попита за детето.
На следващия ден тя застана пред Благой:
– Поканата за вечеря още ли важи?
– Винаги – усмихна се той. – А ти сигурна ли си?
– Да. Нека опитаме.
Той ѝ разказа как съпругата му е загинала при катастрофа, заедно с нероденото им бебе. Виолета го изслуша със съчувствие. Малко по малко между тях започна да се ражда тиха близост, която тя дълго време не смееше да назове.
