Радослав поклати глава.
– Няма да се качи. Твърде е възпитана за подобни импулсивни решения.
И действително Виолета учтиво отказа поканата. Вместо това двамата размениха телефоните си, а той остана до нея, докато автобусът пристигне. Още същата вечер ѝ се обади. Оттогава разговорите им не стихваха, а раздялата – дори за ден – им се струваше непоносима.
– Обожавам те, Вили! – повтаряше ѝ Радослав с онзи младежки плам, който не търпи съмнение.
Тя обаче гледаше по-трезво на различията помежду им. Беше стъпвала в дома му – внушителна къща с колони, просторен двор и басейн. Сред разкоша се чувстваше не на място, сякаш е попаднала в чужд свят. Парите никога не са я изкушавали, но съдбата сякаш нарочно я бе свързала точно с него.
Две години по-късно, вече във втори курс, разбра, че е бременна. Лекарите бяха категорични – трябва да износи детето. Радослав отиде да говори с родителите си, а Виолета остана да чака, разкъсвана от тревога. Той обаче не се върна. Телефонът му мълчеше. Когато позвъни в дома им, прислужницата сухо отсече, че господинът не може да разговаря и повече да не търси връзка.
– Какво става, Вили? – попита Нели Христова, забелязала пребледнялото лице на дъщеря си.
– Чакам дете… а Радослав сякаш ме изостави.
През сълзи тя разказа всичко – и за съвета на медиците, и за внезапното му изчезване.
– Логично е – въздъхна майка ѝ. – Семейството му никога не би позволило такъв брак. Баща му държи половината град, а ние какво сме? Опитай се да го забравиш.
– А бебето?
– Ще го отгледаме заедно.
Все пак Нели направи опит да се срещне с Драгомир Станчев. До него не я допуснаха, но секретарката ѝ подаде плик с пари.
– Господин Станчев е осведомен. Това е единственото, което смята за необходимо.
С достойнство Нели върна плика и си тръгна.
Не след дълго Виолета получи имейл от непознат адрес. По всяка дума личеше, че е от Радослав:
„Прости ми, Вили. Така е по-добре засега. Ще се престоря на послушен син, а после ще решим как да действаме.“
