— Съвсем ли си загубил мярката, Асен, или това си ви е семейна традиция — да превръщате съпругата в безплатна хазяйка по време на отпуск? — отсече Виктория, застанала пред котлона с дървената шпатула в ръка, без ни най-малко да омекотява тона си.
— Недей да започваш още от сутринта — изкриви лице той, без да вдига очи от телефона. — Казах ти нормално: мама и татко, Невена и Румен ще дойдат само за два-три дни. Няма да се настанят за месец.
— Само за два-три дни — повтори тя с иронична усмивка и изключи котлона. — Като лятна буря край Пазарджик — уж за час, а после три дни не можеш да изсушиш нервите си.
Къщичката край Свети Влас, която Асен беше уредил „по познати“, до вчера ѝ се струваше като сбъдната мечта. Дървена веранда, чайки, солен въздух, море зад прозореца, подът скърца приятно, пропит от слънце и смола. Кухнята беше толкова тясна, че двамата едва се разминаваха, но точно това я правеше уютна. През първата седмица живяха като истинско семейство, а не като публика на безкраен роднински съвет. Виктория се събуждаше без аларма, приготвяше кафе и излизаше боса навън, а Асен я прегръщаше отзад и ѝ шепнеше някоя глупост, която я караше да се усмихне.
Цялата тази идилия се сви до размерите на едно негово изречение: „Ще дойдат.“
— Асене — каза тя тихо, но ясно, като се облегна на масата с две длани, — тук дойдохме двамата. Само двамата. Не с изнесено подразделение на рода ти и не с клуб „Какво ще готвим днес“. Работих цяла година без почивка. Исках море, тишина и съпруг. За предпочитане единствен и адекватен.
— Прекаляваш — махна той раздразнено. — Това са родителите ми. Говориш, сякаш съм поканил хамали.
— По-зле — отвърна тя сухо. — Хамалите поне си тръгват бързо и не ти взимат леглото.
Той най-сетне вдигна глава. В очите му проблесна познатата смесица от вина, досада и навик да обяснява всичко с „обстоятелствата“.
— Майка ми каза, че от години не е виждала морето — промълви. — Искат малко разнообразие. Какво трябваше да ѝ кажа? „Не идвайте, ние тук си правим романтика“?
— Да. Точно това — кимна Виктория. — Защото това е истината. Или при теб съпругата е временен пост, а майката — постоянен адрес?
Асен шумно въздъхна.
— Все драматизираш.
— Разбира се — усмихна се студено тя. — Когато в отпуската ми без предупреждение пристигат четирима възрастни души, това сигурно е част от бонус програма. Деветият роднина — подарък.
Усети как гневът ѝ се надига опасно. Ако продължи, щеше или да се разплаче, или да запрати тигана в стената. Нито едно от двете не ѝ се искаше.
— Добре — каза след пауза. — Канѝ ги. Но после не се прави на изненадан.
— Ето, така е по-добре — оживи се Асен, сякаш бе спечелил спор. — Само няколко дни, ще минат неусетно.
Виктория се подсмихна. Жена над трийсет и пет отлично знае какво означава „няколко дни“ в превод от мъжки език — малка вечност, натъпкана с чужди навици, чехли по средата на коридора и забележки за това как си изпържила яйцата.
На следващия ден около обяд пред портата спря микробус. От него започнаха да се изсипват куфари, торби и роднини — сякаш някой бе разкопчал претъпкан куфар. Заедно с тях се разля и онзи познат мирис на „роден дом“, от който Виктория бе избягала на хиляда и петстотин километра.
— Най-сетне! — възкликна Йорданка Радославова, слизайки величествено. — Пътят беше ужасен. Румен, не така слагай чантите, вътре има домати! Кирил Цветанов, не стой като паметник, вземи нещо! Невена, свали тези очила, не си на моден подиум!
— Добре дошли — каза сдържано Виктория от прага.
— Здравей, здравей — отвърна свекървата и я огледа от глава до пети. — Халатчето ти е доста смело. За морето може и да става. В града аз такова не бих облякла, но младите сте си свободни.
— Тогава в града не го обличайте, Йорданка Радославова — отвърна спокойно Виктория. — Аз не настоявам.
Невена едва прикри смеха си. Асен хвърли предупредителен поглед към съпругата си.
— Хайде да видим палатите — оживено каза Невена и се шмугна вътре. — Колко е сладко! Като вила, само че с чайки и по-скъпо.
— Къде са спалните? — попита веднага Йорданка Радославова с тон на човек, свикнал да разпределя територии.
Оказа се, че стаите са две, а гостите — четирима. Решението дойде мигновено.
— Ние с Кирил Цветанов ще сме в по-голямата. Невена и Румен — в другата. Вие сте млади, ще се оправите на дивана.
— Всъщност не сме съвсем безразлични към това — отбеляза Виктория, усещайки как отвътре я облива горещина.
— О, недей пак — махна свекървата. — Ние сме възрастни хора, гърбовете ни не са като вашите. Нали не искаш после да охкам цял ден?
„Искам — помисли си Виктория. — Но по друга причина.“
— Мамо, стига — намеси се Асен, влачейки куфар към хола. — Само две нощи.
— Разбира се — промърмори тя. — Когато някой вече е решил вместо теб, всичко изглежда нормално.
Вечерта кухнята се превърна в команден център.
— Виктория — започна делово Йорданка Радославова, надниквайки в хладилника, — за вечеря нещо леко. На Кирил Цветанов не му понася мазно. Невена без лук, знаеш я. Румен яде всичко, но обича повече. А аз бих хапнала салатка, но не от твоите треви, а нещо истинско.
— „Истинско“ какво означава? — попита спокойно Виктория, докато режеше домати.
— Не като за коза — сви рамене свекървата. — Да засища.
— Тогава може да сготвим и коза — предложи невъзмутимо тя. — Така ще покрием всички изисквания наведнъж.
— Характер имаш, няма спор — стисна устни Йорданка Радославова. — Само че в едно семейство на жената ѝ отива да е по-мека.
Виктория вдигна поглед и отвърна спокойно, но твърдо:
— А на мъжа повече му отива да не бърка съпругата си с обслужващ персонал.
В кухнята за миг настъпи тишина, плътна като парата над тенджерата, и Асен разбра, че тази почивка няма да мине така безоблачно, както си я беше представял.
