Думите ѝ бяха изречени тихо, но достатъчно ясно, за да стигнат до Асен. Той леко помръдна рамене, сякаш не е чул нищо, и продължи да гледа встрани.
През нощта Виктория дълго не можа да заспи. Старият разтегателен диван скърцаше при всяко движение, а таванът над нея изглеждаше безкраен. От съседната стая долиташе смехът на Невена, която се заливаше над нещо в телефона си. Кирил Цветанов покашляше сухо, на пресекулки. А Йорданка Радославова шепнеше, но така, че да бъде чута:
— Живее си добре, ама домакинство — нула.
Виктория затвори очи. Вместо сън усещаше как в гърдите ѝ се събира тежест.
В 7:03 сутринта тишината беше разбита от металния звън на тенджери.
— Виктория! — прозвуча бодрият глас на Йорданка. — Ставай, слънце, че хората са гладни!
Тя се надигна, погледна часа и пое дълбоко въздух. В главата ѝ се оформи една много точна, но крайно неприлична реплика. Преглътна я.
В кухнята свекърва ѝ вече подреждаше продуктите като управител пред инспекция.
— Хайде, записвай — поде тя с делови тон. — На Кирил — овесени ядки с вода. На мен — елда с прясно мляко. На Невена — омлет, но без лук и без пипер. Румен да получи повече сандвичи, той е мъж. За Асен — както обикновено. И кафето — на всеки различно, имаме си навици.
— А за мен? — попита Виктория спокойно.
Йорданка я изгледа с недоумение.
— Ти ще хапнеш после. Първо нахрани хората.
— Разбира се — кимна Виктория. — Аз съм накрая. Сигурно такава е семейната ви доктрина.
— Недей да иронизираш — сряза я свекървата. — Не го правя за себе си.
— Изглежда доста убедително — отвърна тя сухо.
По време на закуската критиките се сипеха без пауза.
— Омлетът е малко сух — отбеляза Йорданка, побутвайки го с вилица.
— Няма ли сол? — намеси се Румен.
— При мен пък е пресолено — измърмори Кирил Цветанов.
— Кафето е слабичко — сви устни Невена. — Аз вкъщи го правя по-силно.
— Е, направи го тук — каза Виктория, без да вдига поглед.
— Ох, стига, не се засягай — проточи Невена. — Само казвам.
— Само че винаги казваш за чуждата работа — отвърна Виктория.
Асен дъвчеше с такова съсредоточено изражение, сякаш посредничи в международни преговори, а не седи между майка си и съпругата си.
След закуската всички се разпръснаха: родителите — към плажа, Невена — на верандата с чаша кафе и лъскавите си нокти, Румен — „да полегне малко“, Асен — „да се поразходи с татко“. Виктория остана пред мивката, отрупана с чинии. Гледаше купчината съдове така, както човек гледа строителен отпадък в коридора — с отвращение и с ясното съзнание, че пак той ще го разчиства.
На обяд сценарият се повтори, само че на по-високи обороти.
— Да не изсушиш рибата — предупреди Йорданка.
— Картофите ги свари, не ги пържи — добави Кирил.
— Салатата без майонеза — напомни Невена. — От нея ми се подува лицето.
— А от вашите наставления на мен ми се подува характерът — измърмори Виктория.
— Какво каза? — наостри се свекървата.
— Казах, че всичко ще бъде перфектно — усмихна се тя учтиво.
Когато настъпи вечерта, усещането за почивка бе изчезнало. Тя се чувстваше като сервитьорка, чистачка и дежурен по пясъка, който всички внасяха вътре, сякаш възнамеряваха да си направят втори плаж в хола.
На третия ден Йорданка влезе в кухнята със самочувствието на управител на столова.
— Днес ще направиш палачинки. Част със сирене, част с месо. И компот — плодовете тук са чудесни, няма да ги държим напразно.
Виктория остави чашата си внимателно на масата.
— Не — каза спокойно.
— Какво значи „не“? — присви очи свекървата.
— Значи не. Нито палачинки, нито компот, нито обслужване тип „ол инклузив“. Ако сте гладни — кухнята е на разположение, ръцете също.
В помещението стана толкова тихо, че дори хладилникът забръмча по-тихо.
— С кого си позволяваш този тон? — гласът на Йорданка стана леден.
— С човек, който от три дни живее в моята почивка като директор на санаториум — отвърна Виктория, взимайки чантата и хавлията си. — Отивам да си почина. Истински.
— Виктория! — възкликна Асен от вратата. — Защо започваш пак?
— Аз не започвам, Асен. Аз три дни приключвам. И спирам дотук.
— Държиш се егоистично. Това е семейство.
Тя вече беше на прага.
— Семейство е, когато не те използват безмълвно. Това тук е битов комбинат на името на Йорданка Радославова.
— Как смееш! — извика свекървата.
— Ето така — отвърна Виктория и излезе.
На плажа беше горещо, шумно и прекрасно, защото никой не я караше да търси очила, да реже хляб или да мести леген. Тя легна под сенника, затвори очи и за първи път от дни усети как диша свободно.
След около час Асен се стовари на шезлонга до нея.
— Какво направи? — попита ядосано. — Мама е изнервена, вкъщи е хаос, всички са гладни.
— Съчувствам — отвърна тя, без да отваря очи. — Тежко бедствие. Свършила е безплатната съпруга.
— Не прекалявай.
Тя се изправи рязко.
— Ти не прекалявай. Попита ли ме поне веднъж как съм? Каза ли на майка си да спре да командва? Изми ли една чиния? Не. Легна по средата и се престори, че не те засяга.
— Не исках скандал.
— Чудесно. Скандал няма, има унижение. На едро.
— Ти винаги мислиш само за себе си — отсече Асен.
Тя го гледа няколко секунди. Вътре в нея внезапно стана тихо. Не празно — тихо. Сякаш някой изключи радиото, което дълго е шумяло на фон.
— Не, Асен — каза тя спокойно. — Просто за първи път от много време реших да помисля и за себе си.
Той продължи да говори — за майка си, за уважението, за това, че „мръсното пране не се вади навън“ — но думите му вече не стигаха до нея. Виктория стана и тръгна по брега. Морският вятър блъскаше косата ѝ назад, чайките крещяха над водата, а тя вървеше все по-уверено, сякаш всяка крачка я отдалечаваше не само от къщата, но и от старата ѝ версия на самата нея.
