Още същата вечер тя си позволи нещо, което преди би нарекла „безразсъдство“ – да изчезне от къщата и да не обяснява на никого къде отива.
Следващите дни Виктория почти не се прибираше. Закусваше в малко крайбрежно кафене с карирани покривки, където миришеше на масло и прясно смляно кафе. Собственичката – Магдалена Александрова, жена на възраст с наблюдателни очи – сипваше кафето в дебели порцеланови чаши и сякаш четеше мислите на клиентите си, без да им задава излишни въпроси.
— Скарахте се, нали? — попита тя една сутрин, докато оставяше пред Виктория топли сирници.
— „Скарахме се“ е твърде меко казано — отвърна Виктория с крива усмивка.
— Родата на мъжа пристигна? — присви очи Магдалена.
— Как познахте?
— Мило момиче, двайсет години държа това място. По морето идват или влюбени, или роднини. Влюбените са пременени и мълчаливи. Роднините пристигат с торби и първата им работа е да попитат къде държите солта.
Виктория се разсмя — истински, от сърце, до сълзи. За първи път от дни.
— Вие сте безпогрешна.
— Само едно ще ти кажа — добави Магдалена, като седна срещу нея за минутка. — Когато една жена прекалено дълго мълчи, всички започват да я ползват като мебел. А ти не изглеждаш като столче.
— Жалко, че го разбрах толкова късно.
— Няма късно. След четиридесет внезапно ни просветва за онова, което на двайсет сме наричали „ще го изтърпя“.
На петия ден Йорданка Радославова я причака на алеята край морето.
— Много удобно си се наредила — подхвърли свекървата с ръце на кръста. — Аз се трепя в кухнята, а ти се разхождаш.
— Вие се „трепете“? — повдигна вежди Виктория. — От една тенджера говорите така, сякаш сте управлявали фабрика.
— Внимавай как говориш! Ти си съпруга на сина ми! Имаш задължения!
— Имам лична карта, професия и самоуважение — отвърна тя отчетливо. — И едно-единствено задължение — да не позволявам да ме тъпчат. Дори по време на отпуск.
— С този характер никой няма да те иска! Асен още ще се мъчи с теб. Нито семейството цениш, нито по-възрастните уважаваш. Само „аз, аз, аз“!
— А при вас е „мамо, мамо, мамо“ — върна ѝ Виктория. — И знаете ли кое е ироничното? Щях да ви почитам повече, ако поне веднъж бяхте прекрачила прага като гост, а не като проверяваща комисия.
— Аз пазя сина си!
— От кого? — пристъпи към нея Виктория. — От жена му, която готвеше, чистеше и мълчеше? Наистина смела битка.
— Ти… — Йорданка я сграбчи за лакътя. — Веднага се прибираш и ще разговаряш както трябва.
Виктория рязко издърпа ръката си.
— Махнете се — каза тихо, но твърдо. — Ако още веднъж ме докоснете, разговорът няма да остане в рамките на семейството.
Свекървата замръзна. Явно не очакваше „тихата снаха“ да гледа така.
Същия следобед Виктория се върна в къщичката, когато беше празна. Без сцени, без трясък. Извади куфара, подреди дрехите си, козметиката, книгата, зарядното, любимата чаша, донесена от дома. Задържа се за миг пред огледалото и ѝ хрумна: „Колко странно. Тръгнах на почивка като съпруга, а си тръгвам като човек.“
Вратата изскърца. Асен влезе.
— Какво правиш? — попита объркано.
— Освобождавам пространство — отвърна тя сухо и закопча ципа.
— Стига вече. Няма нужда от драми.
— Драмата беше, когато една седмица ми шепнеше колко ме обичаш, а после с едно обаждане от майка ти ме превърна в обслужващ персонал.
— Не исках да стане така.
— А как? — обърна се към него. — Да се усмихвам, да нося подноси и да казвам „разбира се, Йорданка Радославова, още нещо?“ Точно това очакваше — удобство и тишина. Да търпя, за да можеш ти да бъдеш примерен син.
— Преувеличаваш.
— Не. Просто най-после назовавам нещата с истинските им имена.
Той пристъпи по-близо.
— Добре, сгреших. Но защо да си тръгваш? Нека се приберем в града, ще се успокоим и ще говорим.
— Ще говорим — кимна тя. — Но вече по друг начин.
Изкара куфара навън. Той я последва.
— Виктория, къде ще ходиш сега?
— Там, където никой не ме буди в седем сутринта за овесена каша.
В селцето нае стая при самата Магдалена Александрова. Малка, скромна — легло, стар гардероб, вентилатор и прозорец към парче море и чужди балкони. Но вътре цареше онова, което ѝ липсваше — спокойствие.
— Настанявай се — каза Магдалена, оставяйки кана с вода. — Правилата са три: не се раздавай безплатно, пий чая долу и ако мъже с виновни лица звънят — ти решаваш дали да отваряш.
— Винаги ли договорите ви са такива? — усмихна се Виктория.
— Само за свястни жени — намигна ѝ хазяйката.
Асен дойде три пъти. Първо с букет, после без, накрая само с лице, на което вината личеше отдалеч.
На третото му идване тя излезе.
— Благодаря, че все пак отвори — каза той пресипнало.
— Не свиквай — отвърна спокойно.
— Разбрах всичко. Майка прекали. И аз прекалих. Беше ужасна почивка. Но можем да поправим нещата.
— „Можем“? — повтори тя. — Когато миех чиниите след роднините ти, беше „аз“. Когато трябваше да ѝ кажеш „не“, беше „ти не разбираш“. А щом усети думата „развод“ — изведнъж станахме „ние“.
Той потрепна.
— Недей така.
— Ти обичаш истината, но поднесена внимателно. А аз вече нямам опаковка.
— Ще поставя граници. Ще говоря с майка. Обещавам.
— Границите се чертаят преди да минат през теб, не след това.
— Заради една ваканция ли ще разбиеш семейството? — почти извика той.
— Не, Асен — каза тихо тя. — Искам да спра да живея в семейство, в което мен ме няма.
Дълго мълча, после глухо попита:
— И какво следва?
— Ще се върна в Стара Загора, ще си наема жилище и ще подам молба за развод.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно.
Той прокара ръка по лицето си и се отпусна на пейката до портата, сякаш краката му омекнаха.
— Мислех, че ще извикаш, ще ти мине и всичко ще си остане както беше — прошепна.
— Именно това беше най-голямата ти заблуда — отвърна Виктория. —
