Телефонът иззвъня тъкмо когато изплаквах тигана под течащата вода. Номерът беше непознат. Подсуших ръцете си в кърпата и вдигнах.
– Мила Емилова? Обажда се Румен Кирилов, колега на Борис Асенов. В Пловдив съм. Самолетът кацна, а него го няма.
За миг думите му не стигнаха до мен.
– Как така го няма?
– Изобщо не се е качил. Проверих на гишето – името му не фигурира сред пътниците.
Тиганът се изплъзна от пръстите ми и трясъкът му отекна в мивката. Водата плисна по тениската ми, но аз останах неподвижна. Взрях се в магнитите по хладилника – Бургас, Враца, Хасково, Пловдив… и един, който сякаш виждах за първи път – Асеновград. Откъде се беше взел?
– Мила, чувате ли ме?
– Да. Слушам.
– Звъня му вече пети път – не отговаря. Да знаете какво става?
Нямах представа. Само преди два часа Борис стоеше в коридора с пътната чанта, целуна ме по темето и каза, че в сряда ще се прибере. Обикновено утро. Рутинно заминаване. След единайсет години заедно отсъствията му бяха част от живота ни.
– Ще опитам аз да се свържа – отвърнах и прекъснах.
Набрах го. Дълго свободно. После пак. И отново. Накрая – „абонатът е извън обхват“.
Седнах на табуретката в нашата тясна, шестквадратна кухня, където двама души едва се разминават, и започнах да превъртам сутринта секунда по секунда.
Борис стана в шест. Чух как пуска бръснача в банята. После шумолене – подреждаше ризи в сака. В седем ме повика да закусим. Сварих кафе, той хапна филии със сирене и разлистваше нещо в телефона си. Спокоен, мълчалив, познатият ми Борис.
– Виждала ли си ми зарядното? – попита на излизане.
– На нощното шкафче е.
Взе нещо оттам и го пъхна в чантата. Не проверих какво. Нали си вярвахме.
На прага се спря и ме погледна. Големите му, почти прекалено широки длани – винаги съм ги намирала непропорционални спрямо ръста му – се отпуснаха върху раменете ми.
– В сряда се връщам – каза спокойно, с равния си нисък глас. Той никога не го повишаваше. Дори когато се карахме за инвитрото, дори когато лежах на плочките в банята след третия неуспех и плачех.
Три процедури за три години. Три пъти надежда, три пъти – празнота. След последния опит, преди пет години, му казах: „Стига. Не искам повече да чакам чудо.“ Той само кимна. Нито дума.
Оттогава темата сякаш беше погребана. Двама души в апартамент. Неговите командировки и моята работа в клиниката. Оперирaх чужди кучета и котки, вечер се прибирах в тишината и не се оплаквах. Може да се живее и така.
А сега въздухът не ми стигаше. Борис беше изчезнал, без обяснение.
Първо отново набрах номера му. „Извън обхват.“ Повторих. И пак. Седем обаждания за десет минути – без резултат.
След това звъннах в офиса. Секретарката Зорница Маришкиа вдигна.
– Командировка до Пловдив? – повтори тя. – Момент да проверя графика.
Чаках, вперила поглед в прозореца. Февруари, София, снегът не спираше трети ден.
– Мила, в графика на Борис Асенов няма пътуване до Пловдив. Има обект в Асеновград, но това беше през октомври.
Преглътнах трудно.
– Асеновград?
– Да, тогава ходи.
Асеновград. Магнитът на хладилника. Значи оттам беше.
Но той ми каза Пловдив. Показа ми билет на телефона си. Или съм си въобразила?
– Зорница, сутринта мина ли през офиса?
– Не. Каза, че отива направо към летището.
Затворих. Ръцете ми, които всеки ден държат скалпел без да трепнат, сега се разклащаха. Кожата по кокалчетата – суха и посивяла от постоянните дезинфектанти – избеля още повече.
Няма командировка. Не е бил в самолета. Телефонът му мълчи.
Облякох пухеното яке и тръгнах към летището.
Пътят отне около четирийсет минути – през заснеженото околовръстно, покрай молове и складове. Докато шофирах, мислите ми се връщаха към последните месеци. Борис започна да се прибира по-късно. Не ежедневно, но по веднъж-два пъти седмично. Влизаше в девет и обясняваше: „Събрание.“ Аз му вярвах. Защо да не вярваш на мъжа си?
И пътуванията зачестиха. Октомври – Асеновград. Ноември – Пазарджик. Декември – пак Пазарджик. Януари – Свищов. А сега – Пловдив, където всъщност не е летял.
На летището кипеше от хора – обедни полети, опашки пред гишетата. Пробих си път до информационното бюро и изрекох името му.
– Борис Асенов, сутрешният полет за Пловдив.
Служителката в униформа заудря клавишите. Гледах маникюра ѝ – светлорозов, безупречен – и си мислех колко странно е, че чужди пръсти ще ми кажат къде е изчезнал съпругът ми.
– Да, регистрирал се е в 8:30. Предал е един куфар. Но не се е качил на борда.
– Как така?
– Минал е през проверките, получил е отметка на изхода. След това вероятно се е върнал в терминала. Повече информация нямам. Багажът му е изпратен с по-късен полет като непотърсен.
Стигнал е до гейта. Значи е бил там, в опашката. И в последния момент е решил да си тръгне. Нещо се е случило двайсет минути преди излитането. Нещо достатъчно важно, за да остави куфара и да изчезне.
– Мога ли да видя записите от камерите? – попитах.
– Само чрез полицията, ако подадете сигнал.
– Не. Засега не.
Отдръпнах се и седнах на металната пейка под таблото с разписанията. Полети за Самоков, за Благоевград, за Бургас. Хора с куфари се прегръщаха, отпиваха кафе от хартиени чаши, смееха се. Светът си вървеше по обичайния ред. До мен една жена говореше по телефона с дъщеря си и се смееше, а аз седях, стискайки своя апарат, и не знаех на кого да се обадя.
