Не издържах повече и станах от пейката. Излязох навън, към паркинга. Леденият февруарски вятър ме блъсна в лицето и за миг ми спря дъха. Качих се в колата, запалих двигателя, пуснах отоплението докрай и останах неподвижна, втренчена в предното стъкло. Телефонът лежеше на седалката до мен – безмълвен. Румен Кирилов не се обади.
А когато тишината се проточи, мислите започнаха да изпълзяват една след друга. Грозни, унизителни, от онези, които човек държи заключени дълбоко в себе си. Друга жена. Толкова просто. Някой му е звъннал и той е променил плановете си. Или може би някой го е чакал тук, на летището. Асеновград, Пазарджик, Свищов – дали наистина беше по обекти? Ами ако през цялото това време е живял паралелен живот? Пет години без дете са дълъг период за мъж, който винаги е искал да бъде баща. Още от самото начало. Само че аз… аз бях тази, която не можа.
Ударих с длан по волана, сякаш можех да изтръгна тези мисли от главата си. Стига. Няма да градя версии, преди да знам истината.
На връщане към дома сълзите сами потекоха. Без ридания, без звук. Чистачките размазваха кишата по стъклото и светът пред мен се превърна в мътно петно.
Беше два следобед, когато отключих. В апартамента още се усещаше ароматът на неговия афтършейв – свеж, леко горчив, останал от сутрешното му приготвяне. Минах покрай закачалката, където висяха якетата ни, покрай зимните му обувки, подредени до стената, покрай купичката за ключове. Влязох в спалнята и тогава я видях – зарядното му, оставено върху нощното шкафче. Черен кабел, прилежно навит, бяла приставка.
Сутринта беше попитал: „Не си ли виждала зарядното?“ Отговорих му, че е на шкафчето. Но той явно беше грабнал друго – моето старо, от телефон с различен вход. Безполезно за неговия модел.
Значи батерията му е паднала. Затова номерът е недостъпен. Не защото се укрива. Просто няма с какво да зареди.
Това обясняваше едно. Но не и най-важното – къде е тръгнал.
И тогава направих нещо, което през всичките ни години заедно не бях си позволявала.
Отворих лаптопа му.
Паролата ми беше известна – датата на сватбата ни, шест цифри. Екранът светна. На работния плот – обичайните папки: чертежи, таблици, служебни файлове. Нищо необичайно. Влязох в „Документи“ и там видях нова папка, която не помнех.
„ШПР“.
Три букви. Непознати. Щракнах.
Вътре – десетки файлове. Сканирано копие на личната карта на Румен. Удостоверение за съдимост. Медицински протокол. Справка за доходите. Акт за проверка на жилището. И документ с официален печат: „Сертификат за завършено обучение на кандидати за приемни родители“.
Школа за приемни родители.
Прочетох реда няколко пъти, сякаш можеше да се промени. ШПР – това означаваше. Моят Румен, който на въпроса „как беше денят ти“ отговаря с „нормално“ и смята три изречения по време на вечеря за разговор, е преминал курс за осиновители.
Ръцете ми започнаха да треперят, докато отварях следващите файлове. Кореспонденция с адвокат – Красимира Емилова. Писма до дирекция „Социално подпомагане“ в Асеновград. Доклад за годността му да бъде осиновител.
И една снимка.
Момче. Светла коса, подстригана неравно, сякаш машинката е минала набързо. В ръката му – изтъркан плюшен заек с откъснато ухо. Погледът – сериозен, предпазлив, твърде зрял за петгодишно дете. Под изображението пишеше: „Данаил Странджански, 5 години, Асеновград“.
Пет години. Роден през две хиляди двадесет и първа. Същата година, в която казах на Румен „достатъчно“. В която се отказах от процедурите и от надеждата. Докато аз лежах на студения под в банята и убеждавах себе си, че всичко е приключило, някъде в Асеновград това дете е поело първата си глътка въздух.
Гледах снимката и не можех да откъсна очи. Не приличаше нито на мен, нито на Румен. И все пак… в този поглед имаше очакване. Като че ли отдавна чака някой да се появи. И никой не идва. Докато един ден не се е появил Румен.
Затворих лаптопа. Отворих го отново. Пак го затворих. Започнах да обикалям апартамента – от хола към кухнята, после обратно. Покрай празните саксии на балкона, в които от две години нищо не бях засаждала. Покрай магнитчето „Асеновград“ върху хладилника. Покрай зарядното на шкафчето. И сякаш навсякъде виждах лицето на това дете.
Парчетата започнаха да се подреждат. Асеновград – не обект, а дом за деца. Пазарджик и Свищов – може би същото. Късните вечери – занятия в школата. А командировката до Пловдив – просто прикритие, за да уреди последните документи.
Но не можех да приема, че го е направил така. Скришом. Зад гърба ми. Това не е изненада за рожден ден. Това е човешки живот.
Трябваше да говоря с някого. И знаех с кого.
Тодорка Лъвова вдигна след третото позвъняване.
– Мила, всичко наред ли е?
Гласът ѝ беше топъл, леко пресипнал. Още от първия ден ме наричаше „Мила“, дори когато след третото неуспешно инвитро не ѝ отговарях цяла седмица.
– Румен не е излетял за Пловдив.
От другата страна настъпи пауза. Кратка, но осезаема.
– Как така не е?
– Обадиха ми се от офиса. Не е пристигнал. Телефонът му е изключен. Няма вписана командировка. А в компютъра му открих документи за осиновяване на дете от Асеновград.
Мълчание. Чувах телевизора някъде в апартамента ѝ и учестеното ѝ дишане.
– Вие сте знаели – казах тихо. Не попитах. Бях сигурна.
– Мила, седни.
– Седнала съм.
– Румен дойде при мен през октомври. Стоя на кухненската маса почти десет минути без дума. Познаваш го – докато събере мислите си, мълчи. После каза: „Мамо, искам да осиновя едно момче“.
Притиснах телефона толкова силно, че ухото ме заболя.
– Беше в Асеновград по работа. Видял обява за ден на отворените врати в дома. Влязъл, без да знае защо. Видял Данаил и не успял да си тръгне. Отишъл пак. И пак. После започнал да подготвя документите.
– Половин година – прошепнах. – Половин година е събирал документи, а аз нищо не подозирах…
