Насред гъстата нощна тишина внезапно проехтя звън на телефон. Ралица Симеонова опипом потърси апарата върху нощното шкафче и едва го откри в тъмното.
— Ало… кой е? — прошепна тя, като се стараеше да не събуди децата и съпруга си, които спяха дълбоко.
Това, което чу в следващия миг, беше истински шок.
От слушалката се разнасяше пискливият, разтреперан глас на Евелина Колева. Тя крещеше толкова силно, че половината от думите ѝ се губеха в суматохата.
Ралица търпеливо изслуша хаотичния разказ и за секунди се разсъни напълно. Стана ѝ ясно, че ситуацията не търпи отлагане — трябваше да реагира веднага. Ако се забавеше, можеше да стане по-лошо.
Почти мигновено се досети каква е причината за истерията. Евелина наемаше нейния апартамент. И въпреки че истината сякаш беше очевидна, Ралица вътрешно отказваше да я приеме.
— Да не е изгубил разсъдъка си съвсем? — прошепна тя, но достатъчно силно, за да събуди мъжа си, който вече я гледаше сънен. — Как изобщо на Калоян Тодоров му е хрумнало подобно нещо?
— Май брат ти изобщо не мисли трезво — измърмори съпругът ѝ раздразнено.
— От известно време все ми намекваше да освободя жилището. Молеше ме, настояваше… Нима е решил самоволно да си го присвои? — недоумяваше Ралица.
Същата вечер Евелина се прибрала по-късно от обичайното след гостуване. Още щом се приближила до входа на апартамента, който обитаваше вече втора година, видяла непознати хора пред вратата. До прага били струпани обемисти чанти и куфари, а присъстващите се държали предизвикателно.
Когато тя направила опит да отключи, непознатите реагирали грубо. Именно тази безцеремонност я изплашила.
Ако тези хора имаха нещо общо със собственичката, защо Ралица не я беше уведомила? А ако нямаха — на какво основание се опитваха да нахлуят в жилище, за което тя плащаше редовно наем? Какво изобщо се случваше?
— Какво чакаш? Отключвай веднага! — настоятелно извика мъжът. — Какво ме зяпаш? Да не съм изложба?
— Първо ще се обадя в полицията — отвърна спокойно Евелина, стараейки се да не нагнетява напрежението.
— Обаждай се! — изсмя се той подигравателно. — В Хага ли ще звъниш или направо ще пишеш жалба до Господ?
Мъжът продължаваше да я блъска към вратата и да настоява да го пусне вътре незабавно.
— Нямате право да се държите така! — опита се да запази самообладание тя. — Ще се свържа със собственичката и ще изясня на какво основание претендирате за този апартамент. Не ме докосвайте!
Въпреки късния час Евелина набра номера на Ралица.
— Тръгваме веднага с мъжа ми. Издържай! — успя само да каже Ралица, надявайки се думите ѝ да се чуят сред шума.
— Ралица, какво става? — прозвуча разтревоженият глас отсреща. — Чувствам се измамена. Да извикам ли полиция или да ви изчакам?
— Почакай ни! Моля те!
Навън беше тъмно и късно, а цялото семейство току-що се беше събудило от внезапния нощен смут, без да подозира, че тази вечер ще преобърне спокойствието им.
