В къщата на Ралица Симеонова по това време всички вече спяха. Децата трябваше да са в детската градина рано сутринта, а възрастните – на работа. Тя държеше на установения ред – беше научила семейството си, че ако нощта мине спокойно и всеки си почине добре, денят започва без нерви, сълзи и излишни разправии. Когато всички се наспят, и сутрините текат по-леко, и тръгват към задълженията си с по-добро настроение.
И точно когато тишината бе обгърнала дома им, телефонът иззвъня рязко и ги изтръгна от съня.
— Какво да правя сега? — пищеше в слушалката Евелина Колева. — Спрете веднага! Как си позволявате това? Не пипайте нещата ми! Ще се обадя в полицията — това си е чист грабеж!
Ралица скочи от леглото, а до нея Калоян Тодоров вече се надигаше, опитвайки се да разбере какво става.
— Кале, ще трябва да отидем до апартамента — каза тя бързо, докато обуваше чехлите си. — Евелина сама няма да се справи. А и докато дойде полиция… знаеш как е. Господи, това не е брат, а истинско изпитание!
Едностайното жилище, което Ралица отдаваше под наем, беше сериозна подкрепа за семейния им бюджет. То ѝ беше оставено по завещание от баба ѝ Зоя Христова. Още приживе възрастната жена се беше погрижила домът ѝ да остане на любимата внучка.
Бащата на Ралица починал млад и оставил съпругата си сама с малко дете. По-късно майката се омъжила повторно и от този брак се родил синът ѝ – Любомир Александров. Въпреки новото семейство, връзката с първата рода не прекъснала. Жените поддържали отношения, а Ралица израснала с дълбока обич към баба си по бащина линия.
Зоя Христова умееше да разказва приказки така, че злото винаги биваше наказано, а доброто възтържествуваше. Тя научи внучката си да плете фини дантелени покривки и да шие с мъниста. До нея винаги беше топло и спокойно.
Понякога всички я посещаваха заедно — майката, малката Ралица и още по-малкият Любомир. Като дете и той се гушеше в баба си и слушаше историите ѝ с блеснали очи. С годините обаче интересът му охладня. Имаше и други баби, които му обръщаха внимание, и постепенно престана да търси компанията на Зоя.
Ралица остана до баба си до самия ѝ край и преживя тежко раздялата.
— Голям късмет извади ти — мърмореше веднъж Любомир, малко след сватбата ѝ. — Два апартамента! А аз нямам нито един. Ако реша да се женя, къде ще живея?
Калоян вече притежаваше двустаен апартамент, осигурен от родителите му за бъдещото семейство. Младоженците се настаниха там, а наследеният от Ралица едностаен тя даде под наем на Евелина.
— Недей да завиждаш на чуждото, Любо — отвръщаше спокойно тя. — Всеки сам трябва да си изгради живота.
— Хайде, не се прави на светица! — кипваше той. — Постоянно тичаше при старицата с лекарства и покупки, ясно защо ти го е завещала. Можеше поне да помислиш и за нас.
— Защото съм ѝ внучка от страната на баща ми — отговаряше Ралица твърдо. — След смъртта на татко тя нямаше други наследници.
Не след дълго Любомир реши да се жени и започна настойчиво да притиска родителите си да му осигурят отделно жилище. Предлагаше различни варианти, включително да му прехвърлят техния двустаен апартамент, а те да се преместят в по-малка стая под наем, като уверяваше всички, че това е най-разумното решение в създалата се ситуация.
