Родителите му обаче бързо охладиха ентусиазма му.
— Нямаме възможност повече да плащаме наема ви — отсече майка му малко след сватбата. — След тържеството останахме затънали в дългове.
Калоян не изглеждаше притеснен.
— Спокойно, измислил съм решение — увери ги той самодоволно.
— Какво пък толкова си намислил? — погледнаха го недоверчиво.
— Продайте апартамента си с две стаи, купете си нещо по-малко. А най-добре — да вземем едностайното жилище на Ралица. Така всички ще сме доволни и никой няма да загуби.
— Ти сериозно ли говориш? — възмути се майка му. — Това обсъждали ли сте го с нея? Не е толкова просто да се разпореждаш с чужд имот.
Калоян обаче не се отказваше. Обърна се директно към сестра си:
— Защо изобщо го даваш под наем на непознати? Ние сме ти семейство. В труден момент сме — просто ни го прехвърли.
— „Просто“ ли? — избухна Ралица. — Ти си зрял човек, Калояне. Защо очакваш аз да поема отговорност за твоите решения?
— Недей да ми четеш лекции! — повиши тон той. — Ясно е, че на теб ти е удобно — уреди се прекрасно!
Спорът завърши без резултат. На следващия ден Ралица получи кратко съобщение от брат си: до утре апартаментът трябвало да бъде освободен. Милена Овчар, съпругата му, била в истерия и заплашвала да го напусне, ако не намери жилище незабавно.
— Престани да крещиш — сряза я Калоян. — Ще оправя всичко.
В осем вечерта той се обади на сестра си. Децата тъкмо бяха вечеряли и се бяха прибрали по стаите си.
— Чуй ме внимателно — започна той без поздрав. — Аз и Милена се местим в апартамента на баба. Обади се на наемателката и ѝ кажи веднага да се изнесе.
— Ти нормален ли си? — не издържа Ралица. — Говорихме вече. Няма да освобождавам жилището. Отговорът ми е „не“.
Любомир Александров, който беше чул повишения тон, се приближи.
— Пак ли брат ти? Какво иска този път?
— Настоява да гоня хората и да ги настанявам там — отвърна тя ядосано.
— Няма да стане. Нямаме намерение да изхвърляме никого заради неговите прищевки — каза твърдо Любомир.
Ралица веднага опита да се свърже с наемателката си Евелина Колева, за да я предупреди да не отваря на никого. Телефонът обаче даваше свободно — вероятно жената беше заета.
— Ще ми върне обаждане, когато може — реши тя, макар да усещаше неприятно напрежение.
Същата вечер Евелина беше на рожден ден при приятелка и се прибра доста късно. В таксито забеляза пропуснатото повикване от хазяйката си, но не пожела да звъни обратно, за да не безпокои семейството ѝ по това време. Само че малко след като отключи входната врата, домофонът започна да звъни настойчиво.
Когато излезе на площадката, от съседния апартамент се подаде възрастна жена.
— Какво тропане е това посред нощ? — намръщи се тя. — Ще събудите целия вход!
— Не ги познавам… — смутено прошепна Евелина.
Калоян обаче не смяташе да обяснява.
— Отворете! Ние ще живеем тук — заяви властно той. — Сестра ми ни даде апартамента.
— Моля? — отвърна тя смаяно. — Виждам ви за първи път. Платила съм наема предварително и няма да напускам.
— Отвори, иначе няма да ти хареса! — кресна той, удряйки по вратата.
— Ако не спрете веднага, ще извикам полицията! — заяви твърдо Евелина, стискайки телефона си в ръка.
