— Не, Николай, какво толкова ще направи тя? Жена ми е като изсечена от дърво, нищо не я засяга. Спокойно, купувач за нейния апартамент вече съм уредил.
Вкамених се в антрето, с по една торба във всяка ръка. Ключовете още висяха и подрънкваха в ключалката — дори не бях успяла да затворя вратата след себе си. В пликовете имаше картофи, лук, пилешки бутчета, елда на промоция и три кисели млека за Теодор Вълков — той признаваше само обикновени, без захар. В главата си вече смятах дали ще успея да размразя месото, или пак ще го метна в тигана като ледена буца и вместо да се изпържи, то ще се задуши.
Красимир Соколов стоеше с гръб към входа, притиснал телефона към ухото си с рамо, и бъркаше нещо в чашата — обичайното си разтворимо кафе с три лъжици захар. След себе си съдове той никога не миеше.
— Тя нищо няма да разбере — продължи той и шумно отпи. — Ще ѝ кажа: документи за прехвърляне са, подпиши тук. Нали ми вярва. Дървена е. Нито чувства, нито характер. Безплатна домашна помощница.
После се разсмя. Познавах този смях. Така се хилеше с приятелите си в гаража, докато аз търках чиниите след техните сбирки. По същия начин се смееше и когато малкият Теодор Вълков падаше от колелото, а аз тичах със зеленката, докато Красимир стоеше отстрани и подхвърляше: „Какво си се разкудкудякала като квачка, нека сам да стане.“
В ушите ми забуча, сякаш кръвното ми рязко скачаше. Пръстите ми се впиха в дръжките на торбите, а найлонът се вряза в дланите ми и остави бели следи. Оставих покупките на пода бавно, без звук. Извадих телефона. Пуснах диктофона.
От кухнята долиташе приглушеното му мърморене — Красимир вече обсъждаше с Николай Радославов рибарски куки и утрешното ходене до езерото. Той винаги правеше така: първо изливаше отровата, а после минаваше към някакви глупости. Все едно нищо не е станало. Все едно наистина съм дървена.
Приближих телефона до процепа на полуотворената врата и останах така, докато той не се сбогува с Николай и не обеща „да полеят сделката другата седмица“.
След това Красимир прекъсна разговора, изсумтя и затътри чехли към хладилника. Спрях записа, пъхнах телефона в джоба си, грабнах торбите и безшумно се промъкнах покрай кухнята към стаята. Затворих вратата. Облегнах гръб на касата.
Под лъжичката ме стегна нещо като леден огън — искаше ми се или да изкрещя, или да завия като куче. Двадесет и четири години брак. Теодор Вълков, училището, университетът, неговите кредити, които аз покривах с парите от отпуските си. Майка му, която водех в болницата три пъти седмично чак до смъртта ѝ. Чорапите му, кюфтетата, целият този живот изведнъж се стовари върху мен като чужда присъда.
