и онова безкрайно: „Елена, къде ми е синята риза?“. А сега излизаше, че аз съм безчувствена като дърво. И дори купувач вече бил намерен.
Отпуснах се на ръба на леглото и дълго гледах дланите си. По кожата беше полепнал ситен прах от елда. После очите ми паднаха върху брачната халка — тънка, олющена, почти изтрита от годините. Теодор ми я беше сложил на пръста още когато живеехме в общежитие и вечеряхме макарони с кетчуп. За миг ми се прииска да я дръпна рязко и да я запратя през прозореца. Не го направих. Само поех въздух дълбоко, както ме беше учила майка: „Еленче, когато те заболи от чужда дума, първо преброй до десет, пък после решавай как ще постъпиш.“
Аз преброих до двайсет.
След това станах, наплисках лицето си с ледена вода и извадих от чекмеджето старото тефтерче с телефони. Там намерих номера на административния център — бях го записала навремето, когато уреждах документите за инвалидността на мама.
В слушалката доста време звучеше някаква безлична мелодия. Накрая женски глас ми обясни, че забрана за разпореждане с имота може да се заяви и през електронния портал, но е по-сигурно да отида лично. Казах ѝ, че ще дойда. Веднага.
Беше към три следобед. Красимир Соколов тропаше нещо в кухнята — сигурно си пържеше яйца. Излязох в коридора и облякох палтото.
— Къде тръгна? — попита той, без да се обърне. Тиганът съскаше на котлона.
— За хляб. За вечеря няма и троха.
— Добре, вземи и цигари за мен.
Излязох. В асансьора цялата треперех. Не от страх — а от внезапното разбиране какво всъщност правя. Двайсет и четири години не бях предприемала нищо без неговото одобрение. Дори тапетите избирахме „заедно“, а после той отсече: „Бежовото е скука, трябваше зелено.“ И аз пак си замълчах.
В административния център почти нямаше хора. Момичето зад гишето преглежда документите ми дълго и внимателно.
— Сигурна ли сте, че искате да наложите такава забрана? Без вашето лично присъствие никой няма да може да продаде, дари или замени жилището. Дори с пълномощно.
— Напълно сигурна съм.
Пръстите ѝ затракаха по клавиатурата. След петнайсет минути вече стоях навън с лист хартия в ръка. Пъхнах го във вътрешния джоб на палтото — там, където лежеше и телефонът със записа.
Прибрах се с един хляб и пакет от любимите му цигари. Красимир се беше изтегнал на дивана и гледаше някакъв екшън. Аз минах към кухнята и включих чайника. В тигана бяха останали загорели парчета от яйцата. Измих го. По навик.
Около седем звънецът издрънча. Красимир скочи от дивана и дръпна тениската си надолу.
— А, това е за мен. Елена, сложи чайника, ще дойде свестен човек.
Кимнах.
В антрето влезе мъж на около петдесет, с лъскаво скъпо палто и кожено куфарче. Красимир веднага се размърда угоднически и разля широка усмивка.
— Запознайте се. Васил Велизаров, брокер. Ще уреждаме въпроса с апартамента.
Излязох от кухнята, подсушавайки ръцете си в кърпата.
