Спрях на прага и вместо към госта погледнах Красимир — право в самодоволното му лице, в усмивката, с която явно вече беше продал нещо, което никога не му е принадлежало.
— Красимир, спомняш ли си разговора си с Николай Радославов днес следобед?
Той застина. Усмивката му се свлече бавно, като тапет, залепен накриво.
— Какъв разговор? Е, говорихме… и какво от това?
— Нарече ме дървена съпруга. Каза, че вече си намерил купувач за моя апартамент. И че аз нищо няма да разбера.
В стаята настъпи тежка тишина. Васил Велизаров неловко премести тежестта си от единия крак на другия. Красимир първо пребледня, а после лицето му се покри с неравни червени петна.
— Елена, какви ги приказваш? — започна той, но аз вдигнах ръка.
— Няма нужда от обяснения. Чух всичко. И не само го чух.
Извадих телефона си и пуснах записа. Гласът му изпълни хола, ясен и безмилостен: „Жена ми е дървена… купувач за нейния апартамент вече намерих… тя ми вярва… безплатна домашна прислужница…“
Брокерът инстинктивно отстъпи към вратата.
— Господин Соколов, не ми казахте, че има такива обстоятелства.
Красимир ме гледаше така, сякаш виждаше непознат човек.
— Ти си ме записвала? Шпионирала си ме? — изсъска той.
— Стоях зад вратата с торби продукти, купени с моята заплата, за да има вечеря за теб, за Теодор Вълков и за приятелката му. А ти през това време си търгувал с дома ми. С моя дом, Красимир. Не с нашия. С апартамента, който остана от майка ми.
Той направи крачка към мен, но аз продължих със същия спокоен глас:
— И още нещо. Днес бях в Агенцията по вписванията и подадох заявление да не може да се извършва никаква сделка с жилището без моето лично присъствие и съгласие. Така че вашият купувач — кимнах към Васил Велизаров — спокойно може да си търси друг имот. Този вече не се продава.
Брокерът се дръпна още назад.
— Аз май ще си тръгвам. Господин Соколов, ще се чуем. Извинете за неудобството.
И почти се измъкна през вратата.
Останахме сами. Красимир стоеше по средата на стаята и поемаше въздух с отворена уста, като риба, изхвърлена на брега.
— Осъзнаваш ли какво направи? Провали всичко! Имахме планове!
— Ти имаше планове. Аз имах доверие. Днес ти го стъпка. Нарече ме дървена. Е, дървото гори, Красимир. И аз изгорях.
Той се отпусна на дивана и стисна главата си с две ръце.
— Елена, прости ми. Изпуснах се. Не го мислех. Николай ме подведе…
— Николай, разбира се — усмихнах се горчиво. — Винаги някой друг е виновен. Не ти, който двадесет и четири години живя на мой гръб, пи от моя чай, спа в моите чаршафи и ме приемаше като част от мебелировката.
Свалих пръстена от ръката си и го оставих върху ниската масичка.
— Утре подавам молба за развод. Апартаментът остава мой — това е наследството от майка ми и ти нямаш никакви права върху него. Ще си събереш нещата до седмица. На Теодор ще обясня сама, той е достатъчно голям.
— Елена…
— Не е нужно.
