Нямаш представа колко леко ми е в този момент. За първи път от години в главата ми не се въртеше мисълта какво трябва да сготвя за вечеря. Мислех само, че имам дом. И че имам себе си.
Влязох в спалнята и заключих вратата след себе си. Телефонът изписука — съобщение от приятелка: „Е, как мина денят?“
Написах ѝ: „Прекрасно. Най-после престанах да бъда дървена.“
На сутринта се събудих в седем. Но вместо да скоча и да тичам към кухнята да слагам чайника за Красимир Соколов, се протегнах бавно, облякох халата си и отидох да си направя кафе. Само за мен. Истинско, смляно, с канела. Красимир признаваше единствено разтворимо. А аз винаги бях обичала кафето на зърна.
Той се появи от стаята с подпухнало, смачкано лице и впери поглед в джезвето, което държах.
— А за мен?
— За теб, Красимире, е време да си потърсиш нова домашна прислужница. Понякога и дървените оживяват.
Отпих. Кафето пареше жестоко. Пръстите ми още трепереха и чашата леко изтрака в зъбите ми. И въпреки това беше най-вкусното кафе, което някога бях пила. Защото го бях сварила единствено за себе си.
На вратата се позвъни. Оставих чашата и отидох да отворя. На прага стоеше Васил Велизаров, брокерът. Беше без куфарче, със същото връхно яке, но този път изглеждаше смутен.
— Извинете ме за ранния час — започна той. — Всъщност дойдох за друго. Съпругът ви вчера спомена, че жилището е ваше, но аз не знаех подробностите… Накратко, бих искал да ви предложа услугите си. Като на собственичка. Ако някога решите да променяте нещо, да продавате или да купувате — мога да съдействам. Честно. Без скрити условия.
Застинах на място. Просто стоях и го гледах. От кухнята надникна Красимир Соколов, лицето му беше изкривено от ярост.
— Ти пък какво правиш тук? — излая той.
— Работя — отвърна спокойно Васил Велизаров. — Имам нов клиент.
Подаде ми визитката си. Взех я и я завъртях между пръстите си. После погледнах Красимир, неговия безсилен гняв, после брокера с внимателната му служебна усмивка.
— Знаете ли, господин Велизаров, ще си помисля. Но не днес. Днес имам други планове — ще си купя котка. И може би нов тиган.
Брокерът кимна, сбогува се учтиво и си тръгна. Красимир измърмори нещо под носа си и се прибра обратно в стаята. Аз затворих вратата, облегнах се на нея и се засмях. Тихо, почти без звук. За първи път от много години се смеех сутрин в собственото си антре.
Довърших кафето вече усмихната. И си мислех, че ще кръстя котката Марта. На онази, която живееше у нас, когато бях дете, докато баща ми не я даде на съседите — „имало козина навсякъде“. Сега щях да имам своя Марта. И никой нямаше да ми каже, че козината е проблем.
