Нели я изслуша внимателно и обясни без излишни увъртания:
— Когато имотът е съсобствен и единият ползва всичко, без да желае промяна, първата стъпка е писмена покана за уреждане на отношенията. Ако няма реакция — следва съдебна процедура.
Същата вечер Силвия повдигна темата отново.
— По-добре е да се обърнем към адвокат — каза тихо, но твърдо.
Юристът, при когото отидоха, им разясни подробно възможностите: право на парично обезщетение, едномесечен срок за отговор на официалната покана и при липса на такъв — завеждане на дело.
Изпратиха уведомлението. От Алекса Соколова не дойде отговор. Вместо това в пощенската кутия се появи картичка с рози и лаконично „Честита пролет!“.
Силвия само въздъхна.
— Ясно. Подай исковата молба.
С помощта на адвоката подготвиха документите, а Драгомир Огнянов лично ги внесе в съда.
Процедурата се разви бързо. Съдът определи компенсация, срок за освобождаване на жилището и начин на разплащане. В коридора Драгомир зърна Алекса с детето ѝ. Поздрави я с леко кимване, но тя демонстративно извърна глава.
Вкъщи той разказа на Силвия подробно как е преминало заседанието и какво е постановил съдията.
— Тежко е — прошепна тя. — Но поне е справедливо.
Няколко часа по-късно на вратата се позвъни настойчиво. Благовеста Старозагорска влетя разтревожена.
— Сине, не те познавам вече! Разби всичко! Тази твоя Силвия ли ти нарежда какво да правиш?
— Мамо, стига. Решението е по закон.
— Щом така разбирате „справедливостта“, живейте си с нея! Повече няма да ти се обаждам!
Вратата се тръшна.
Изминаха два месеца. Чрез нотариус Алекса преведе сумата на Драгомир. Краткото съобщение гласеше: „Вземете си ги и дано ви стигнат.“ Силвия го прочете и безмълвно го изтри.
Тези пари станаха първата вноска за ипотека. Новото жилище не беше просторно, но беше тяхно. Кашони с книги, съдове и детски играчки стояха по пода. Драгомир внесе последната кутия и затвори вратата.
— Май вече можем да го наречем наш дом — усмихна се, избърсвайки челото си.
Малкият тичаше от стая в стая, решавайки къде да подреди играчките си.
Вечерта кухнята се изпълни с мека светлина. Чайникът засвири, Силвия окачи пердетата и наля чай. Телефонът ѝ примигна с ново съобщение от Алекса — тя го изтри, без да го отваря.
Драгомир постави чашите на масата.
— Е, стопанке, чаят е готов.
Седнаха един срещу друг в спокойствие. Нямаше победители, нямаше и победени — само усещането, че оттук нататък животът им ще следва техните собствени правила, без вина и чужд натиск.
