Той въздъхна и след кратко мълчание, сякаш подхвърля нещо незначително, добави:
— Между другото, Алекса Соколова ми се обади днес. Очакват ѝ доставка и помоли да съдействам — нов диван и още някакви уреди.
Силвия повдигна очи от чинията.
— Значи вече и диван? Явно няма намерение да се мести скоро. Подрежда се като за постоянно.
— Ами трябва да живее нормално — отвърна Драгомир Огнянов. — Там ѝ е удобно с детето, всичко си е наместила. И майка ѝ ѝ помага.
Тя не влезе в спор. Само стана, намали котлона и разбърка ястието, сякаш се нуждаеше от пауза.
— Драгомире.
— Слушам — погледна я въпросително.
— Нека бъдем откровени. Това вече не е временно решение. Тя няма намерение да освобождава жилището.
Той замълча, после кимна бавно.
— Добре. Утре ще говоря с нея.
На следващия ден се прибра с посърнало лице. Силвия изплакваше чиниите и не се обърна веднага.
— Разговарях с Алекса — започна той уморено. — Прие го така, сякаш искам да я изгоня. В гласа ѝ имаше обида.
Силвия само поклати глава. Нямаше сили за разпит.
Два дни по-късно, докато Драгомир беше на работа, на вратата се позвъни. На прага стоеше Благовеста Старозагорска — с палто и голяма чанта.
— Няма да се бавя — каза тя и направо влезе в кухнята. — Силвия, не притискай Алекса. И без това ѝ е трудно, сама е с детето.
— Не я притискам — отвърна спокойно Силвия. — Но и ние сме семейство. Имаме нужда от собствен дом.
— Вие поне имате покрив над главата си — настоя възрастната жена. — Тя разчита само на себе си. Опитай се да я разбереш.
Силвия се загледа през прозореца, без да отговори.
Същата вечер двамата с Драгомир разглеждаха обяви за продажба на апартаменти. Цените бяха непосилни, а по-евтините варианти изглеждаха занемарени.
— Ако не продадем нашия дял, няма как да съберем пари — каза тя тихо. — Дори заем няма да ни одобрят без сериозна първоначална вноска.
После добави:
— Между другото, майка ти мина днес. Помоли ме да не оказвам натиск върху Алекса.
Драгомир затвори лаптопа рязко.
— Ето така излиза. Само споменах, че апартаментът не е изцяло неин, и вече съм лошият.
Телефонът иззвъня — беше Алекса. Той прие обаждането и се съгласи да помогне с мебелите. Силвия се оттегли в спалнята.
По-късно, на вечеря, между тях тегнеше тежко мълчание, което сякаш тепърва щеше да бъде нарушено от неизбежния разговор.
