Под договора лежаха разписки за платените суми и старото хартиено удостоверение за собственост — от онези времена, когато документите се издаваха на плътни бланки с печат.
— Ето датата на покупката. А тук е датата на сватбата ни. Разликата е три години и два месеца — каза Диана Александрова спокойно.
Ралица Странджанскиа пое договора и се вгледа внимателно. Промяната в изражението ѝ не стана мигновено, но беше видима — самоувереността ѝ постепенно избледня, сякаш някой изтри цвета от лицето ѝ.
— Това вече променя нещата — произнесе тя след пауза, значително по-тихо.
— Именно — отвърна Диана.
Двете стояха една срещу друга край масата, когато от антрето се чу щракване на ключ в ключалката.
Николай Мартинов се прибра по-рано от обикновено. Спря на прага на кухнята, огледа първо братовчедка си, после съпругата си, накрая отворената папка.
— А, значи вече сте се запознали — каза той привидно небрежно. Гласът му беше равен, но под повърхността прозираше напрежение — нещата очевидно не се развиваха според очакванията му.
— Да, поговорихме — отвърна Диана. — Ралица дойде да обсъди жилището. Обясних ѝ ситуацията.
Николай хвърли въпросителен поглед към братовчедка си. Тя не каза нищо.
— Диана, това е просто… — започна той.
— Николай — прекъсна го тя спокойно. — Изпрати човек в моя апартамент да урежда въпроси, които не го засягат. Така ли е?
Той замълча. Погледът му се плъзгаше от папката към Ралица и обратно.
— Мислех, че може да се разговаря. Нормално — изрече накрая.
— Разговаряхме. Съвсем нормално — отвърна тя.
Ралица вече си обличаше палтото. Не последваха дълги обяснения или формални сбогувания — кратко кимване, едно „добре тогава“ и тя излезе. Вратата се затвори тихо след нея.
В кухнята останаха само двамата. Диана прибра документите обратно в папката. Николай се облегна на хладилника, мълчалив.
След като той се затвори в стаята, тя застана до прозореца. Навън пролетният следобед изглеждаше обикновен — коли преминаваха по улицата, някой разхождаше куче, деца се смееха на площадката. Животът течеше, без да подозира, че на четвъртия етаж току-що беше приключил един разговор и започнал друг — без глас, вътре в нея.
Диана не беше от хората, които решават в пристъп на гняв. В работата си бе свикнала да изслушва — клиентките ѝ често изливаха недоволството си от съпрузи, свекърви, приятелки, и почти винаги признаваха: „Казах го в яд.“ Тя обаче предпочиташе тишината пред избухването. Умееше да оставя нещата да се избистрят, както се избистря вода, когато я оставиш на спокойствие.
И сега не бързаше. Не чакаше събития, а яснота. Решението вече се оформяше някъде в периферията на мислите ѝ, но тя не го пришпорваше. Проверяваше себе си: дали не реагира прекалено? Дали Ралица не беше проявила инициатива сама? Дали не става дума за недоразумение?
Отговорът на всеки въпрос беше един и същ — не. Ралица знаеше твърде много, за да се появи без източник. Беше наясно от колко години Николай живее тук. Знаеше за ремонта. Знаеше, че собствеността е на името на Диана. Тези подробности не се научават случайно. Някой ги беше споделил. И този някой можеше да бъде само един.
Около осем вечерта Николай излезе от стаята. Седна срещу нея и впери поглед в масата.
— Диана, тя сама реши да дойде. Не съм я карал.
— Но си ѝ разказал всичко.
— Просто говорехме.
— За моя апартамент — уточни тя. — Говорили сте за моя апартамент.
Той не възрази. Мълчанието му беше по-ясно от всяко признание.
— Разбираш ли какво ти казвам? — попита тя.
— Разбирам.
— Тогава защо?
Дълго търси думи. Накрая заговори за „правната страна“, за това, че искал да е наясно с правата си, че нямало нищо лично. Диана го изслуша без да го прекъсва. Когато той спря, тя отвърна:
— Твоите права са онова, което си внесъл в този брак. Жилището е онова, което аз съм имала преди него. То е моя собственост. Да го обсъждаш с външни хора не е твоя работа.
Отново настъпи тишина. Разговорът приключи без скандал, без трясък на врати — просто с думи, които останаха между тях и след които преструвката, че всичко е наред, вече звучеше кухо.
— Защо го направи? — попита тя още веднъж.
— Не предполагах, че ще дойде така.
— А как си го представяше?
Той не отговори.
Диана мислеше за няколко неща едновременно — за разговора му с майка му и фразата „общо имущество“, за упоритото „нашият апартамент“, което той повтаряше, въпреки че тя го поправяше, за уверената поява на Ралица с готова позиция. Това не беше спонтанно. Зад него стоеше намерение.
— Имам нужда от време — каза тя тихо.
— За какво?
— Да помисля за нас.
Николай се прибра отново в стаята. Диана остана сама в кухнята. Навън вече се здрачаваше. Наля си още един чай и го изпи студен, без да усети кога е изстинал.
Не в онази вечер стигна до решение. Нито на следващия ден. Но отговорът постепенно се подреди — не внезапно, а като край на дълго отлагано изчисление.
Няколко седмици по-късно тя подаде молба за развод.
Решението не се роди за един ден.
