След като решението узря окончателно в нея, минаха още няколко седмици. Отвън всичко изглеждаше обичайно и подредено, а вътрешно тя вече беше затворила страницата. Диана Александрова продължаваше да ходи в салона, посрещаше клиентките си, оформяше маникюри с обичайната прецизност, пиеше кафето си в кратката обедна пауза. С Николай Мартинов разговаряха — за сметки, за покупки, за това кой ще плати интернета. Само за същественото не ставаше дума. То вече беше решено и не подлежеше на обсъждане.
Една вечер Анна Велизарова ѝ гостува. Не се бяха виждали отдавна и срещата беше спонтанна — чай, бисквити и наваксване. Николай не си беше вкъщи. На въпроса „Как си?“ Диана отговори без увод:
— Подавам молба за развод.
Анна я погледна внимателно, помълча и попита тихо:
— Заради апартамента ли?
— Заради начина, по който мисли — отвърна Диана. — Разбрах го твърде ясно.
Темата приключи дотук. Анна не започна да убеждава, нито да предлага „още един шанс“. Познаваше я достатъчно — когато Диана вземеше решение, то не беше импулсивно.
В съда Николай опита да проточи процедурата. Говореше за възможно помирение, за недоразумение, за готовност на компромиси. Съдията няколко пъти попита Диана дали допуска шанс за съвместен живот. Отговорът ѝ беше кратък и равен:
— Не.
Без обяснения, без излишни думи. Съдията — спокойна жена със съсредоточен поглед — записваше сухо в протокола.
Имуществото не изискваше спор. Жилището беше закупено преди брака и не влизаше в съпружеската имуществена общност. Нито той, нито тя притежаваха автомобил. От съвместния им живот бяха останали няколко мебели, купени от Николай след сватбата. Диана каза просто:
— Вземи всичко, което си купил.
Той го направи. Други претенции нямаше. Нямаше и деца. Делото приключи без продължителни заседания.
По-късно тя често си спомняше един разговор. След като решението беше произнесено, но преди той да изнесе багажа си, Николай поиска да поговорят. Седнаха в кухнята — както толкова вечери преди това.
— Наистина ли мислиш, че съм искал да ти отнема апартамента? — попита той.
— Мисля, че искаше постепенно да стане „наш“ — отвърна тя. — Без да го кажеш направо.
— Звучи грозно, когато го формулираш така.
— Защото е грозно.
Той кимна, остана замислен.
— Смятах, че щом живеем заедно, то вече е и мое.
— Не така работят нещата — каза Диана спокойно. — Това можеше да го изясниш преди сватбата.
Повече нямаше какво да се добави. Думите увиснаха и разговорът угасна сам.
В деня, когато изнесе последните кашони, тя беше на работа. Бяха се разбрали да остави ключовете в пощенската кутия, пъхнати в плик. Вечерта Диана го намери там. Отвори го и извади връзката — неговата беше с малък метален гайковиден ключодържател, който някога сам беше закачил. Тя го откачи и го прибра в чекмеджето на бюрото. Не знаеше защо. Просто го направи.
Още на следващия ден извика ключар. Смяната на патрона отне не повече от двайсет минути.
Николай се премести при роднините си — същите, които толкова уверено бяха идвали да уреждат „въпроси“ в чуждия дом.
В килера останаха няколко кутии с инструменти, забравени от него. Диана му се обади, за да ги прибере. Той дойде, взе ги и си тръгна. Разговор не се завърза. Така приключи всичко между тях.
Апартаментът отново притихна. Тя избърса праха от рафтовете в килера, върна своите вещи по местата им. Папката с документите — договорът за покупко-продажба — сложи обратно в долното чекмедже на скрина.
В салона, няколко дни по-късно, Йоана Родопскиа я попита между другото:
— Е, Диана, оправиха ли се нещата у вас?
— Оправиха се — отвърна тя кратко.
Йоана кимна и не продължи. В салона не беше прието да се рови прекомерно в личния живот на другите — и това ѝ харесваше.
Ритъмът на дните се възстанови по-бързо, отколкото очакваше. Сутрин — работа. Вечер — у дома. Готвеше си, четеше, понякога отиваше на гости при Анна. През уикендите подреждаше. Жилището сякаш постепенно се нагласяше към един човек — към нейните навици, към тишината ѝ. Предметите стояха там, където тя ги оставяше. Хладилникът се отваряше само когато ѝ трябваше. Нищо не се местеше без причина. Всичко беше на мястото си.
Един ден работи без почивка — четири клиентки една след друга. Към края на смяната ръцете ѝ пулсираха от умора. Тръгна пеша към дома, със слушалки в ушите, без конкретни мисли. Отключи, светна лампата в коридора. Тишина. Празнота — но различна от онази, когато Николай просто закъсняваше. Сега празнотата беше окончателна.
Събу се, влезе в кухнята и сложи чайника. Извади любимата си чаша — същата, която той винаги оставяше на грешния рафт. Погледна през прозореца към двора — същите тополи, същата детска площадка. Нищо не се беше променило. Само едно: апартаментът отново принадлежеше изцяло на нея.
Договорът за покупко-продажба. Нейното име. Нейната дата. Нейният дом.
Точно така, както е трябвало да бъде още от самото начало.
