След онзи разговор Диана не побърза да повдига въпроса. Даде си време — да наблюдава, да чуе още, да види накъде ще поеме всичко.
Първия път му спомена съвсем спокойно, без упрек и без повишен тон:
— Николай, апартаментът е купен преди да се оженим. Той е мой, не общ. Не ти го казвам като обвинение, просто уточнявам.
— Да, да, ясно — отвърна той нехайно. — Разбирам.
Минаха около две седмици и изразът „нашият апартамент“ отново се появи в разговорите му. Диана пак го поправи. Той кимна, съгласи се. После историята се повтори.
Тя не вдигна скандал. Убеди се, че може да е навик — човек живее някъде, свиква и започва да нарича мястото „наше“. Случва се. Само че в един момент престана да вярва, че е случайност.
Една вечер, докато Николай говореше по телефона със Зорница Соколова, Диана чу повече от обичайното „нашето жилище“. Гласът му беше приглушен, но стените не изолираха добре. До слуха ѝ стигна фразата: „…в крайна сметка е придобито по време на брака, мамо, трябва да се изясни.“ След това, вероятно забелязал, че тя минава по коридора, той рязко смени темата.
Диана не влезе веднага. Постоя пред вратата, после се върна в кухнята. Сложи вода за чай и се загледа през прозореца, докато клокоченето изпълни стаята. „Придобито по време на брака“ вече не звучеше като лапсус. Това беше позиция. Нечия твърда нагласа. Въпросът беше чия точно и доколко е оформена.
След няколко минути Николай се появи при нея, седна на масата и впери поглед в телефона си. Тя си наля чай. Нито един от двамата не поде разговор. Вечерта премина в привидно спокойствие, под което се усещаше напрежение — като оголен кабел под ток.
Седмица по-късно Диана се прибра по-рано от салона. Клиентка беше отменила часа си в последния момент и вместо да чака, тя реши да се върне. Беше малко след три следобед. Николай би трябвало да е на работа. Отключи, остави чантата си, насочи се към кухнята.
Звънецът прозвуча почти веднага.
На прага стоеше непозната жена — около четирийсетгодишна, с късо подстригана коса и тъмно палто. Погледът ѝ беше съсредоточен, оценяващ, сякаш вече беше репетирала този разговор.
— Добър ден. Вие ли сте Диана Александрова? — попита тя.
— Да. А вие?
— Ралица Странджанскиа. Братовчедка на Николай Мартинов. Искам да поговорим.
Не беше нужно обяснение по какъв въпрос. Личеше си.
— Заповядайте — отвърна Диана равномерно.
Ралица пристъпи вътре, без да чака допълнителна покана, и сама се ориентира къде да остави палтото си. Огледа антрето с бегъл, но внимателен поглед. Диана я наблюдаваше мълчаливо.
— Дойдох заради апартамента — започна Ралица направо. — Николай спомена, че има неуредени въпроси.
— Какви точно?
— Свързани с правата. Той живее тук, участва в разходите, поддържа домакинството. По закон има интерес към това жилище.
Диана я гледаше няколко секунди без да показва раздразнение. Просто преценяваше. Ралица говореше уверено — като човек, който вече е изговорил всичко в главата си и е сигурен в победата.
Денят беше започнал съвсем обикновено. Диана беше на работа от девет и половина, работила до обяд. После клиентката се обади да отложи часа. Тя прие, тръгна си пеша от спирката, мислейки, че трябва да купи кафе. Разсея се от съобщение на телефона и подмина магазина. Качи се до четвъртия етаж, отключи.
Минута след това звънецът иззвъня.
По-късно тя неведнъж се връщаше към тази малка случайност — че се оказа у дома точно тогава. Какво ли щеше да стане, ако беше закъсняла? Дали Ралица щеше да се върне? Или щеше просто да си тръгне? Вероятно финалът пак щеше да е същият. Но срещата лице в лице остави отпечатък.
Ралица се държеше като човек, отишъл на преговори с убеждението, че резултатът вече е в негова полза. Диана познаваше този тип увереност — тя често не почива на факти, а на отказ да се допусне друг изход.
Докато гостенката говореше за „семейни права“ и „общо имущество“, Диана слушаше без да я прекъсва. Не защото беше съгласна, а защото искаше да разбере докъде е стигнал разговорът, преди да стигне до нея. Ралица беше подготвена: знаеше от колко години Николай живее тук, знаеше за ремонта. Но явно не разполагаше с датата на покупката — иначе нямаше да стои с такава непоклатима увереност.
Това обясняваше много. Или Николай беше премълчал част от истината, или я беше представил така, че да изглежда изгодно.
— Странно, че не ви е казал подробностите — произнесе Диана спокойно. — Апартаментът е придобит преди брака ни. Собствеността е изцяло моя.
Ралица леко наклони глава.
— Не е толкова просто. Ако по време на брака са вложени средства в ремонт или подобрения, въпросът се променя.
— Ремонтът беше направен преди сватбата — отвърна Диана. — С мои средства. Изчакайте момент.
Тя влезе в спалнята, отвори долното чекмедже на скрина и извади папка с документи. Върна се в кухнята, разтвори я върху масата. Най-отгоре лежеше договорът за покупко-продажба, с дата три години преди регистрацията на брака.
