— Ти ме използва, — прошепнах едва чуто, сякаш ако повиша тон, всичко ще се разпадне окончателно.
— Седем години аз те издържах, — отсече Стоян без капка колебание. — Апартаментът е мой и е купен преди брака ни. Колата е на фирмата. Така че недей да говориш за капани. Приеми го като цена за спокойствието, което си имала.
Излязох от кабинета му като замаяна. Краката ми омекваха, а в ушите ми кънтеше равният му, безчувствен глас. След месец започнаха да пристигат писмата — едно след друго. Банки. Предупреждения. Напомняния. После и заплахи. Заеми, по които той вече не внасяше нищо.
Стоян изчезна без следа. Фирмата беше прехвърлена на някакъв подставен управител. Задълженията обаче останаха — и на негово име, и на моето. Само че него никой не можеше да открие. Аз бях лесна мишена — с постоянен адрес в същото онова жилище, което се оказа изцяло негово. Живях там до деня, в който на вратата почукаха съдебните изпълнители.
Майка ми настояваше да заведа дело, да докажа, че подписът под договорите е фалшифициран. Но нямах средства за адвокат, нито сили за безкрайни процеси. Исках само всичко да приключи. Да спрат писмата. Да спре страхът.
Накрая се отказах от апартамента. От неговия апартамент, в който реално никога не съм имала сигурност. Събрах багажа си и се преместих при майка ми — в стария ѝ двустаен на края на града. Част от дълговете отпаднаха след процедура по несъстоятелност, други още тежаха, но поне вече не звучаха като присъда.
Погледнах ръцете си — зачервени от студа, с напукана кожа и счупени нокти. Някога ходех на маникюр всяка седмица. Някога държах тънки моливи и рисувах скици.
Споменът ме върна към онзи ден преди година, когато бях на ръба на отчаянието. Не успявах да намеря работа с нормално работно време — Благовеста беше в училище, имаше занимания, често боледуваше. Тогава майка ми извади от антрето стара кутия.
— Виж какво намерих горе, — каза тя.
Вътре бяха моите студентски плетки — шалове, шапки, два пуловера. Пръстите ми ги докосваха и сякаш нещо замръзнало в гърдите ми започна да се размразява. Част от мен, която бях заровила преди седем години.
Купих най-евтината прежда от пазара. Изплетох една шапка. После втора. После започнах да си припомням стари мотиви и да измислям нови. Дадох няколко на позната да ги предложи на сергията си.
Продадоха се за час.
Оттам всичко тръгна постепенно. Плетях нощем, когато Благовеста заспиваше. Запознах се с Росица, която имаше щанд до моя. После и с други жени. Не станах богата, но започнах да си стъпвам на краката. Погасявах по малко задълженията. Хранех детето си. И себе си.
Рязък глас ме изтръгна от спомените.
— Момиче, по колко са шапките?
Вдигнах глава. Пред мен стоеше закръглена жена с две пазарски чанти, бузите ѝ алени от студа. Оглеждаше стоката с жив интерес.
Изправих се от табуретката и пригладих якето си.
— Тези с плитките са деветстотин лева, — казах бодро. — А ангорските — хиляда и двеста. Можете да пробвате.
Докато тя избираше, погледът ми неволно се плъзна към алеята, където преди малко се беше скрил Стоян. Там вече нямаше никого — само тълпа, погълната от предновогодишната суета.
На щанда още лежаха смачканите банкноти, които той беше хвърлил. Взех ги, свих ги в дланта си и ги пъхнах в джоба. Пари са си пари, макар и подхвърлени с насмешка.
— Тази ще пробвам, — каза клиентката.
Помогнах ѝ и се насилих да се усмихна. А в главата ми ехтяха мисли: седем години, фалшив подпис, продаден дом, неговият смях зад гърба ми.
— Вземам ги, — реши тя. — Две. За мен и за дъщеря ми.
Разплатихме се. Жената си тръгна. Пазарът жужеше, отнякъде звучеше музика. А аз останах на място и се запитах: дали не е прав? Дали без него наистина не струвам нищо?
В този миг вратата на склада зад гърба ми се хлопна по-силно от преди. Сетих се, че Росица беше там с товарачите. Ами ако не беше тя?
Обърнах се. Вратата стоеше леко открехната, оттам струеше топлина.
— Роси? — повиках тихо.
Никой не отговори.
Приближих се и бутнах вратата. Вътре беше полумрак, светлина проникваше само от малко прозорче под тавана. Нямаше жива душа.
Странно. Сигурна бях, че чух шум.
Постоях секунда, после се върнах при сергията. Явно нервите ми си играеха с мен след срещата със Стоян.
Седнах отново, извадих смачканите банкноти и ги изгладих върху коляното си. Двеста и триста лева. Милостиня.
Стиснах ги силно.
— Нищо, Стоян, — прошепнах. — Още не съм приключила.
— Разбира се, че не сте, — прозвуча зад мен спокоен, уверен женски глас.
Стреснах се и се обърнах рязко. Пред мен стоеше възрастна дама — елегантна, с подредена сребриста коса и дълго, безупречно палто от естествен косъм. Лицето ѝ беше спокойно, а погледът — внимателен.
В ръцете си държеше две чаши с пара.
— Премръзнали сте, — каза тя и ми подаде едната. — Чай с лимон. И аз си взех.
Приех чашата машинално. Топлината се разля по вкочанените ми пръсти. Тогава осъзнах — тя беше излязла от склада. От същия, в който преди минута нямаше никого.
Стоях безмълвна.
— Не се плашете, — усмихна се тя меко. — Бях в коридора зад ъгъла. Видях, че вратата е отворена, и влязох да се стопля. После ви видях.
Поех си въздух.
— Благодаря. Наистина ми трябваше.
— Забелязах и господина, който разговаряше с вас, — добави тя и леко кимна към алеята. — Неприятен човек.
Усетих как лицето ми пламва. Значи беше видяла всичко.
— Случва се, — отвърнах сухо.
— Не на всеки му хрумва да унижава бившата си съпруга насред пазар, — каза спокойно тя. — Повярвайте, видяла съм много хора. Този тип са еднакви навсякъде — щом имат пари, смятат, че имат право на всичко.
Замълчах.
— Не говоря от любопитство, — продължи тя. — Имам предложение към вас.
Повдигнах вежди.
— Към мен?
Тя остави чашата си, свали ръкавицата и взе една от шапките — ангорската, която Стоян беше мачкал. Разгледа я внимателно, прокара пръсти по плетката.
— Вие ли ги изработвате?
— Да.
— По готови схеми ли или по ваш дизайн?
— Мои са, — казах и усетих познато чувство на гордост. — Завършила съм моден дизайн. Преди създавах модели, а сега… плета.
— Преди брака? — попита тя спокойно.
Кимнах. Не знам защо, но на тази жена исках да отговарям честно.
— Значи талантът ви е бил оставен настрана, — отбеляза тя. — Често срещана история.
Леко се усмихнах.
— И аз имам вина. Повярвах, че семейството е достатъчно.
— После развод и дългове, — довърши тя тихо.
Не отрекох.
Тя огледа още една шапка.
— Изработката е отлична. Плътна плетка, равномерна нишка, сложен мотив. Това не е масова стока. Това е работа със сърце.
Думите ѝ ме стоплиха повече от чая.
— Наблюдавам ви от седмица, — каза тя.
Замръзнах.
— В какъв смисъл?
— В буквалния. Аз съм собственик на верига магазини „Топъл уют“. Вероятно сте чували за тях.
Разбира се, че бях.
— Казвам се Красимира Асенова, — протегна ръка тя.
Стиснах я.
— Ясмина, — представих се.
— Знам. Росица ми е разказвала за вас. Че имате образование, че правите интересни модели, но не умеете да се рекламирате.
Почувствах се леко засрамена.
— Не мога да викам и да примамвам хората.
— И не бива, — усмихна се тя. — Тези изделия не са за крясъци, а за витрина. Предлагам ви сътрудничество — като дизайнер, не като продавач.
Сърцето ми заби силно.
— Какво имате предвид?
Тя извади визитка и ми я подаде.
— Елате в офиса ми след десети. Донесете всичко, което сте създали — готови модели, скици, идеи. Искам да разработвате колекции за нашите магазини. Плетачки ще наема аз. Вие ще създавате.
Гледах златния надпис върху картончето и не вярвах.
— Но аз… седем години не съм работила по специалността си.
— Работили сте, — посочи тя шапките. — Те говорят вместо вас. Разликата е, че онзи мъж видя в тях повод да ви унижи, а аз виждам потенциал.
Гърлото ми се сви.
— След десети, — повтори тя, — имам сезонно съвещание. Ще ви запозная с търговския екип и ще обсъдим как можем да превърнем таланта ви в ново начало.
