Стоян стоеше срещу нас, а устата му се разтваряше и затваряше без звук — точно като на риба, изхвърлена на сухо.
— Как така… — успя да изрече накрая. — Откъде накъде тя… нали беше на пазара, едва свързваше двата края…
— Беше, да — потвърди спокойно Красимира Асенова. — И това ѝ прави чест. Човек, който умее да работи — и с ръце, и с ум — винаги ще се изправи. За разлика от онези, които разчитат да използват другите и да теглят заеми на чуждо име.
Лицето на Стоян изгуби всякакъв цвят. Не просто пребледня — направо побеля.
— Не знам за какво говорите — промълви той, но гласът му звучеше пресипнало.
— Знаете. И то много добре — отсече тя. — Преди да започна работа с някого, винаги проверявам миналото му. А вашето, Стоян, ми е пределно ясно. Кредитите, подписите, начинът, по който сте се измъквали от отговорност.
Тя извади от чантата си сгънат лист и му го подаде.
— Погледнете. Познато ли ви е?
Той хвърли бърз поглед върху документа. Сивкав оттенък покри лицето му.
— Откъде… — прошепна.
— Имам хора навсякъде — усмихна се хладно Красимира Асенова. — Сега ме чуйте внимателно. Ясмина работи с мен. Ако разбера, че сте я заплашвали — с дума или жест — тези документи ще стигнат до когото трябва. А има и още. Доста интересни неща. Ясно ли се изразих?
Стоян мълчеше. Погледът му се местеше от листа към мен, после към нея.
— Можете да си вървите — добави тя спокойно. — И повече да не ви виждам около нея.
Той остана още миг, сякаш се колебаеше, после рязко се обърна и почти хукна през тълпата. Дългото му палто се развяваше от вятъра.
Гледах го и не можех да повярвам. Същият този мъж, който винаги се държеше непоклатим и надменен, сега бягаше от жена, която допреди малко смяташе за обикновена търговка.
— Благодаря ви — прошепнах аз. — Нямате представа…
— Имам — прекъсна ме тя тихо. — И то повече, отколкото си мислите. Само че аз нямах кой да ме защити навремето.
Тя въздъхна и приглади яката на палтото си.
— Добре се справихте — добави. — Нарочно не се намесих веднага. Исках да видя как ще реагирате. Не се огънахте.
Усетих как очите ми парят.
— Хайде вътре — предложи тя. — Ще изпием по един чай и ще поговорим.
В складчето беше топло. Миришеше на дърво, прах и силен черен чай. Седнахме една срещу друга, а между нас — малка разклатена масичка с две чаши.
— Не му отдавайте значение — каза тя, кимвайки към вратата. — Такива хора сами си носят наказанието.
— Вече не се страхувам от него — признах. И наистина беше така. — В началото се ужасявах. След раздялата, след дълговете… не спях. Чудех се защо, как можа. Сега усещам само празнота.
— Това е освобождаване — отвърна тя. — Извадили сте го от себе си. Сега може да вървите напред.
Отпи от чая и ме погледна съсредоточено.
— Дойдох не само заради него. Имам предложение. Сериозно.
Станах по-внимателна.
— След празниците елате в офиса. Ще ви запозная с екипа, ще разгледате производството. Но да знаете — не предлагам милостиня. Работата е тежка. Понякога ще се налага да стоите до късно. Дял в бизнеса получава само човек, който го заслужава.
— Готова съм — казах без колебание.
— Знам. Наблюдавах ви. Как говорите с клиентите, как пипате стоката, сякаш е жива. Вие сте истинска, Ясмина. Това рядко се среща.
Тя извади плик и го подаде.
— Това е аванс. За предстоящата работа. Да посрещнете празниците спокойно.
Отворих го. Сумата вътре беше повече, отколкото изкарвах за половин година.
— Не знам как да ви се отблагодаря…
— Като работите съвестно — усмихна се тя. — Това е достатъчно.
След кратка пауза добави по-тихо:
— Стоян се опита да влезе в партньорство с мен преди време. Отказах. Още тогава не ми вдъхна доверие. Сега — още по-малко.
Вътре в мен се разля топлина.
След като тя си тръгна, останах сама на щанда. Пазарът започваше да опустява. Когато събрах последните шапки, го видях отново. Стоеше на няколко метра и ме наблюдаваше.
Тръгна към мен.
— Ясмина… трябва да поговорим.
— Нямаме какво — отвърнах, без да го поглеждам.
— Съжалявам. Наистина. И за тогава, и за днес.
Вдигнах очи. Изглеждаше сломен.
— Нели ме напусна — каза той. — Омръзнало ѝ било от проблемите ми. А и договорът с „Топъл дом“… провали се. Знам, че ти имаш пръст.
— Нямам — казах спокойно. — Решението е нейно.
— Помогни ми. Поговори с Красимира Асенова. Ако не получа този договор, съм загубен.
Слушах го и виждах колко дребен изглежда. Не онзи властен мъж, а объркан човек, свикнал някой друг да оправя последиците.
— За Благовеста го правя — добави той. — Ще плащам редовно, обещавам.
Името на дъщеря ни прозвуча кухо в устата му.
Погледът ми падна върху една шапка от ангора — същата, която бях запазила.
Подадох му я.
— Дай я на Нели. Или на следващата. Подарък от мен.
— Подиграваш ли се?
— Не. Напротив. Благодаря ти.
Той ме гледаше объркано.
— Ако не беше ме оставил с дълговете, нямаше да започна отначало. Нямаше да плета, нямаше да съм тук. Нямаше да срещна Красимира Асенова. Така че… ти се оказа моят тласък.
— Значи край? — прошепна той. — Няма ли да опитаме пак?
Погледнах го и усетих… нищо.
— Не, Стоян. Моето начало е другаде.
Вдигнах кутията и тръгнах към изхода.
— Ясмина! — извика след мен.
Обърнах се.
— А ние?
— Няма „ние“. Пази се.
Продължих напред, без да се обръщам повече.
На изхода спрях за миг. Студеният въздух изпълни дробовете ми. Миришеше на елхи и мандарини. Празниците чукаха на вратата.
Извадих от джоба си онези петстотин лева, които някога ми беше хвърлил с насмешка. Смачкани, студени.
Разгънах ги. Погледнах ги. После ги пуснах. Вятърът ги отнесе по снега.
Тръгнах към спирката. Вкъщи ме чакаха мама и Благовеста.
Дъщеря ми се хвърли в обятията ми още от вратата.
— Мамо, ще вземем ли голяма елха?
— Най-голямата — усмихнах се.
Майка ми ме погледна въпросително.
— Всичко наред ли е?
— Повече от наред — отговорих тихо.
Късно вечерта, когато къщата утихна, извадих стария тефтер. Започнах да скицирам нови модели. Ръката ми се движеше уверено, сякаш никога не бе спирала.
Снегът тихо се сипеше навън. А аз знаех — не просто се надявах, а знаех — че оттук нататък ще бъде различно.
Чисто начало.
От мен.
