Думите ѝ увиснаха във въздуха с тежест, която се усещаше физически. Стоян се втренчи в мен така, сякаш за първи път ме виждаше.
Устните му се разтвориха, но звук не излезе. Само безпомощно пое въздух.
— В смисъл… съдружник? — повтори той задавено. — Росица? Та тя… тя беше…
— Беше каква? — спокойно го прекъсна Красимира Асенова. — Съпруга? Майка? Жена, която е издържала дом, докато вие сте градили „планове“? Или човек, на когото сте прехвърлили дългове?
Гласът ѝ не беше висок, но всяка дума удряше точно където трябва.
Стоян пребледня. Усмивката, която се опитваше да задържи, се пропука и изчезна.
— Вие явно не сте разбрали… — започна той с мазен тон. — Имало е недоразумения. Семейни неща. Росица е малко емоционална, обича да преувеличава…
— Не обичам да ме правят на глупачка, — отвърнах тихо.
Изненадах се от собствения си глас. Беше равен. Спокоен. Без треперене.
Красимира Асенова леко наклони глава.
— Господине, аз не работя с хора, които крещят на жени по пазарите и ги заплашват. А още по-малко с такива, които се опитват да пренаписват миналото си според това кой ги слуша.
Около нас вече се беше образувал полукръг от любопитни погледи. Пазарът обича зрелища. Стоян го знаеше. Видях как това го изнерви още повече.
— Никой не заплашва никого, — процеди той през зъби. — Просто изяснявахме отношения.
— Чух достатъчно, — отвърна тя. — И съветвам да приключите разговора си тук и сега. Ако имате делови интерес към фирмата ми, ще се свържете с офиса. Но не и през бившата си съпруга.
Стоян преглътна. Погледна ту към нея, ту към мен. В очите му вече нямаше надменност. Имаше сметка. Бърза, трескава сметка.
— Разбира се, — измънка той. — Ще се обадя на секретарката ви.
— Направете го, — кимна тя. — И междувременно ви препоръчвам да внимавате как се държите публично. Репутацията се гради трудно и се губи за минути.
Той мълча секунда, после рязко се обърна и се отдалечи, пробивайки си път през тълпата. Стъпките му бяха бързи, почти бягство.
Аз стоях неподвижно.
Красимира Асенова изчака, докато той се изгуби от поглед, и едва тогава се обърна към мен.
— Добре ли си?
Кимнах. Чаят в ръката ми беше още топъл, но пръстите ми ледени.
— Благодаря ви, — прошепнах.
— Не на мен трябва да благодариш, — отвърна тя спокойно. — Ти сама се изправи. Аз само добавих рамка.
Тя огледа сергията.
— Утре ще изпратя човек с договорите в окончателен вариант. Ще подпишем след празниците. А сега… — усмихна се леко — довършвай работния ден. И не позволявай на никого да те връща назад.
След тези думи си тръгна също толкова уверено, както и преди.
Останах сама сред глъчката. Но вече не се чувствах малка.
Същата вечер разказах всичко на мама. Благовеста седеше на пода и украсяваше малката изкуствена елха, която все пак извадихме от мазето.
— Значи той те е заплашвал? — попита майка ми тихо.
— Опита се, — отвърнах. — Но не му се получи.
Казах го и осъзнах, че е истина.
Преди месец бих се разплакала. Бих се почувствала виновна. Сега просто ми беше ясно: той се страхуваше. Не аз.
Парите от продажбата вече не бяха просто сума. Бяха възможност. Купихме истинска елха на следващия ден. Голямо, ароматно дърво, което Благовеста прегърна с възторг.
— Тази година ще е различна, нали, мамо? — прошепна тя.
Погалих я по косата.
— Да. Различна ще е.
И вярвах в това.
След Нова година подписахме договора. В офиса на „Топъл дом“ — светъл, просторен, с големи прозорци и маса от светло дърво.
Ръката ми леко трепереше, когато поставях подписа си. До моето име вече стоеше ново определение: дизайнер и съдружник с дялово участие.
Стоян не се появи.
Но след седмица разбрах, че се е обадил. Искал среща. Настоявал. Красимира Асенова му отказала. Учтиво, но твърдо.
— Не работя с хора, които не уважават жените, с които някога са делили живот, — ми каза тя. — Това е принцип.
Не попитах повече.
Първата ми колекция излезе в края на февруари. Меки ангорски шапки с необичайни плитки, шалове с преплетени мотиви, ръкавици с фина бродерия.
Онази шапка — същата, която Стоян беше мачкал в ръцете си — стана централен модел. Нарекох я „Изправяне“.
Когато я видях подредена във витрината, осветена от мека светлина, гърлото ми се сви.
Не от болка. От гордост.
Продажбите тръгнаха добре. По-добре, отколкото смеех да очаквам. Поръчки дойдоха и от други градове. Интервю в местно списание. Снимка.
В деня, когато списанието излезе, телефонът ми иззвъня.
Непознат номер.
— Росица? — познат глас.
Стоян.
Затворих очи за секунда.
— Слушам те.
— Видях статията. Поздравления. Не очаквах… — направи пауза. — Радвам се за теб.
Не знаех дали е искрен. Може би не беше.
— Благодаря, — отвърнах кратко.
— Можем ли да се видим? Да поговорим спокойно?
Преди бих се съгласила. От любопитство. От слабост. От навик.
Сега погледнах Благовеста, която рисуваше на масата до мен, и отговорих:
— Не мисля, че има какво да си кажем.
От другата страна настъпи тишина.
— Разбирам, — каза той след малко. — Просто… добре. Успех ти желая.
Затвори.
И за първи път от години не усетих тежест след разговор с него.
Само облекчение.
Пролетта дойде бързо. С нея и нови идеи. Започнахме да планираме лятна линия — по-лека, по-смела. Красимира Асенова ми даваше свобода, но и изискваше дисциплина.
— Талантът е дар, — казваше тя. — Но успехът е труд.
Работех много. Понякога до късно. Понякога се съмнявах. Но вече знаех, че мога.
Една вечер, когато заключвахме магазина, тя ме погледна замислено.
— Знаеш ли, Росица, когато те видях на пазара, си казах: или тази жена ще рухне окончателно, или ще стане нещо голямо. Радвам се, че избра второто.
Усмихнах се.
— Аз не го избрах тогава. Просто нямах друг изход.
— Понякога точно това е изборът, — отвърна тя.
Замълчахме за миг.
В онзи момент разбрах нещо важно: падането не е краят. То е мястото, от което можеш да се оттласнеш най-силно.
И ако някой ден миналото почука отново — с подигравка или заплаха — вече няма да го посрещна със страх.
Защото знам коя съм.
И знам, че дори устата на някой да се отваря и затваря безпомощно срещу мен, като на риба, изхвърлена на брега, думите вече няма да имат власт над живота ми.
