На сутринта Нели приготви кафе и сложи на масата топли кроасани.
— Разкажи ми всичко — каза тихо тя.
Елена започна от самото начало — за кашоните, за преместения скрин, за тежките пердета, които задушаваха стаята. За усещането, че постепенно изчезва от собствения си дом. Нели я изслуша без да я прекъсва, само от време на време кимаше замислено.
— А Александър? Той как реагира? — попита накрая.
— Според него било временно. Казва, че преувеличавам.
— Не преувеличаваш — отвърна твърдо Нели. — Имаш право да се чувстваш добре в дома си. Това не е каприз.
През деня Александър звънеше неколкократно. Елена гледаше екрана и не вдигаше. Вечерта получи дълго съобщение — молеше я да се върне, обещаваше разговор с майка си, уверяваше я, че ще оправи нещата. Тя остави думите без отговор.
Мина една седмица. Елена ходеше на работа, после се прибираше при Нели. Готвеха заедно, отваряха бутилка вино, гледаха сериали и разговаряха до късно. Напрежението, което месеци наред беше стегнало гърдите ѝ, постепенно се разсейваше. Сънят ѝ се подобри, а при внезапен шум вече не подскачаше.
На осмия ден Александър я чакаше пред офиса. Стоеше до входа, с ръце в джобовете.
— Ели… — гласът му звучеше пречупено. — Може ли да поговорим?
Тя не каза нищо, само го погледна изчаквателно.
Думите му излизаха несигурно, накъсани. Призна, че е сбъркал — че е мълчал, когато е трябвало да постави граници, че е омаловажавал ситуацията, надявайки се тя сама да се нареди. Виждал колко ѝ тежи, но си въобразявал, че времето ще изглади всичко. Сега жилището му се струвало празно — не защото Надежда Стоянова била при приятелка, а защото Елена липсвала.
— Не те притискам да се върнеш веднага — добави изморено. — Искам само шанс да поправя това. Да знаеш, че имаш място там. Истинско.
Гласът му леко трепереше.
Елена го слушаше и за пръв път от дълго време не усещаше гняв. Само умора… и някаква плахо затопляща се надежда.
Седмица по-късно Надежда Стоянова се нанесе обратно в обновения си апартамент. Александър лично ѝ помогна с пренасянето на кашоните. Между тях се проведе разговор, какъвто той никога преди не беше имал смелостта да започне. Елена не разпитваше; по-късно той сам ѝ сподели колко трудно е било да изрече всичко.
Когато тя отново прекрачи прага на жилището им след раздялата, я посрещна свеж въздух — всички прозорци бяха широко отворени. В спалнята нямаше нито тежките завеси, нито чуждото покривало, нито каквито и да било вещи на свекърва ѝ. Пространството изглеждаше освободено.
— Да започнем начисто — каза Александър. — Така, както ти искаш.
Върнаха скрина и нощното шкафче, подредиха всичко внимателно, окачиха светли пердета. Малко по малко апартаментът придоби облик на дом, в който живеят двама души, а не на бойно поле за надмощие.
Когато приключиха, Елена се отдръпна няколко крачки и огледа резултата.
— Ето сега вече е наш — произнесе спокойно.
Александър обви раменете ѝ с ръка.
— Такъв ще си остане.
Вечерта тя приготви тутманик с извара — същия, който Надежда Стоянова някога беше нарекла „глетав“. Александър го ядеше с апетит, сякаш отдавна му е липсвал, макар преди да мълчеше, за да не „разсърди мама“.
— Благодаря ти, че се върна — каза той, когато останаха сами в кухнята.
Елена му се усмихна — леко и свободно.
Отдавна не беше усещала толкова ясно, че е у дома си.
