Щом сестрата на съпруга ми — Камелия Рилскиа — натисне звънеца, у мен автоматично се включва режим „бедствено положение“. Най-напред коридорът се изпълва със звукова буря, после нахлува тежък облак от сладникав парфюм, способен да умори и най-упорития молец, а едва след това на прага се появява самата тя — дама, чието самочувствие заема повече пространство от неправилно паркирания ѝ джип. Зад нея, като вярна свита на самопровъзгласила се императрица, пристъпват двете ѝ дъщери — Анна Цветанова и Жулиета Маркова.
— Емилия, посрещай гости! — оповести тържествено Камелия и метна норковото си палто в ръцете ми, сякаш съм закачалка с екстри. — Минаваме само за час-два. Светлана Филипова спомена, че имате онзи прочут пай за следобедния чай.
Свекърва ми, Светлана Филипова, влезе последна. Носеше се с достойнството на антикварна ваза, макар по-скоро да напомняше напукана керамика, в която съвестта отдавна е дала фира.
— Иван вкъщи ли е? — беше първият ѝ въпрос, отправен покрай мен, сякаш не съществувам.
— Иван Валентинов проверява контролни на зрелостници — отвърнах спокойно, докато прибирах палтото. — Има си правило: докато червената химикалка не пресъхне, кабинетът е забранена зона.
Съпругът ми, историк по диплома и строг стратег по природа, беше в убежището си. В училище учениците го наричаха „Иван Грозни“, макар и с доза съвременна мекота. У дома той беше пазителят на реда и тишината. Човек, който само с повдигната вежда може да укроти клас от трийсет тийнейджъри, ценеше дисциплината повече от всичко.
— Айде стига, Емилия — махна с ръка Камелия и прекрачи към кухнята с обувките. — Брат ми няма да изгони родната си сестра. Момичета, идете да поздравите чичо си!
Анна и Жулиета — на седем и девет, съставени основно от захар и инат — се стрелнаха към кабинета.
— Стоп — прозвуча тихият глас на сина ми.
Александър е на десет и удивително прилича на баща си — съсредоточен поглед, лека иронична усмивка и спокойствие на боа, току-що приключила с обяда си. В коридора той държеше притиснат до гърдите си едногодишния ни котарак Марс. Рижавият нахалник с бели лапи гледаше посетителките с чист ужас — за него това беше нашествие, достойно за учебник по история.
— Татко работи — добави Александър.
В крайна сметка всички се настаниха в кухнята. Камелия и свекърва ми окупираха най-удобните столове, а Анна и Жулиета веднага започнаха проверка на масата, сграбчвайки сладките с лепкави пръсти.
Светлана Филипова наблюдаваше внучките си с умиление, сякаш гледа как хранят панди в зоопарка.
— Хапвайте, съкровища мои — гукаше тя и им сервираше парчета пай с размерите на тухли. — Че у дома майка ви ви държи гладни.
Камелия meanwhile се впусна в обичайния си монолог — недоволства от съпруга си, от маникюристката, от времето и дори от глобалното затопляне. Слушах я разсеяно, филтрирайки думите ѝ по навик. Като логопед не се интересувам само от съдържанието, а и от начина на изразяване. Анна произнасяше съскавите звукове между зъбите, а Жулиета „р“-то ѝ беше толкова отчетливо френско, че Франция спокойно би ѝ връчила гражданство без изпит
