Всеки път, когато се опитвах деликатно да подскажа, че някоя речева особеност може да се изглади, Камелия Рилскиа ме прекъсваше с неизменната си реплика: „Това им е чарът!“. За нея всяка слабост беше украшение, стига да не засягаше нейните деца.
Идилията обаче се разпадна с трясък откъм хола. Оказа се, че „чаровните“ момичета са превърнали стаята в писта за гоненица и междувременно бяха помели купчина книги на Александър Живков.
— Нищо фатално! — изпревари ме свекърва ми, още преди да съм реагирала. — Децата трябва да тичат, това е здравословно.
Александър, привлечен от шума, безмълвно започна да събира разпилените томове. Той винаги се отнасяше към вещите с уважение, почти с благоговение.
— Моля ви, по-внимателно — каза тихо. — Това е енциклопедия.
— Ох, колко си досаден — демонстративно извъртя очи Камелия. — Алекс, звучиш като пенсионер. Момичетата просто се забавляват.
Тогава Светлана Филипова произнесе репликата, заради която явно бе дошла. Отпи от чая си, огледа внучките си — изцапани с шоколад и кресливи — после спря поглед върху моя син, който прилежно подреждаше книгите обратно по местата им, и отчетливо заяви:
— Ето, при Камелия децата са възпитани — жизнени, естествени. А твоят… Прекалено е затворен. Тежък характер.
В кухнята настъпи такава тишина, че дори хладилникът сякаш замлъкна. Александър се вцепени. Обърна се бавно към баба си, после към мен. В очите му нямаше сълзи — само беззвучен въпрос: „Нима съм лош?“.
В мен се надигна студен гняв. Не онзи, който троши чинии, а другият — ледено спокоен и опасно учтив.
— Светлана Филипова — подех с усмивка, която не стигаше до очите ми, — мисля, че бъркате „възпитание“ с „липса на граници“. Това са различни понятия. Ако желаете, ще ви донеса тълковен речник.
— Емилия Богданова, недей да се правиш на умна! — намеси се Камелия. — Мама казва истината. Твоят Алекс все мълчи като бухал, дума не можеш да измъкнеш от него. А моите момичета са открити към света!
— Хора, които са „открити към света“, не си бършат ръцете в чуждите пердета — отбелязах спокойно, кимвайки към Анна Цветанова, която точно това правеше.
Лицето на Камелия пламна, но не успя да отвърне. От коридора се разнесе пронизителен писък — не детски, а котешки.
Всички се втурнахме натам. Гледката беше красноречива: Анна и Жулиета Маркова бяха притиснали Марс в ъгъла. Жулиета държеше опашката му, а Анна се мъчеше да нахлузи на главата му кукленска шапчица. Котаракът съскаше и се гърчеше, но не пускаше нокти.
— Махнете се веднага! — изрева Александър.
Той не започна лекции. Просто пристъпи напред, хвана китката на братовчедка си, която държеше опашката, и я отмести рязко, без да я удря. Марс излетя като стрела и изчезна под ваната.
— Ти какво си позволяваш?! — изпищя Анна, макар че никой не я беше блъснал. В следващия миг се строполи на пода и разигра трагедия, достойна за селски театър. — Мамо! Той ме удари!
Камелия се нахвърли върху сина ми като ястреб.
— Полудял ли си?! Как смееш да пипаш детето ми? Психопат! Целият си като баща си — ненормален!
— Не повишавай тон на сина ми — гласът ми стана нисък и твърд.
Но Камелия вече беше извън контрол.
— Аз сега ще ви покажа… Мамо, видя ли?! Това е твоето възпитание, Емилия! Отгледала си насилник!
Александър стоеше пребледнял, с юмруци, впити до побеляване. Трепереше от обида, но не отстъпваше и не свеждаше поглед, сякаш беше взел решение, което тепърва щеше да разтърси всички ни.
