— Те измъчваха Марс — произнесе Александър ясно и без колебание. — Нямаше да им позволя.
— Това е просто животно! — изкрещя Камелия Рилскиа. — А тук говорим за деца!
В този миг вратата на кабинета се отвори.
На прага застана Иван Валентинов. С очила и с домашна риза, изгладена до съвършенство, той изглеждаше като човек, откъснат от важна научна дискусия, за да решава дребен квартален скандал. Не повиши тон. Дори не побърза да говори. Самото му мълчание натежа във въздуха така, че Камелия, допреди секунда готова да руши всичко по пътя си, внезапно загуби инерция.
Иван спокойно свали очилата си, почисти ги с края на ризата и отново ги постави.
— Какво се случва тук? — попита той равномерно, с глас, гладък като неподвижна вода.
— Иване! — проплака веднага Светлана Филипова, преминавайки в ролята на онеправдана майка. — Синът ти блъсна Анна Цветанова! Можеше да ѝ счупи ръката! Дойдохме на гости, а той…
Иван насочи поглед към Анна, която все още седеше на пода, но вече не плачеше — с любопитство изучаваше домашните му чехли. После изгледа Камелия, чието лице още пламтеше от възмущение. Накрая очите му се спряха върху Александър.
— Александър, докладвай — каза кратко.
— Дърпаха Марс за опашката. Беше го заболяло. Отместих ръката ѝ. Не съм я удрял — само я отстраних — отвърна синът ни отчетливо, почти строево.
— Лъже! — писна Камелия.
Иван вдигна длан. Само един жест — и тишината стана плътна като стена.
— Марс! — повика той.
От банята се показа рижава муцунка. Котаракът, със свити уши и предпазливи стъпки, се доближи до стопанина си. Иван се наведе, внимателно прегледа опашката, прокара ръка по гърба му. Марс тихо измяука, сякаш потвърждаваше казаното.
Иван се изправи.
— Камелия, събери децата.
— Как така? — смая се тя. — Дори не сме си изпили чая…
— Посещението приключи. Вземи ги и си тръгвайте.
— Иване, гониш родната си сестра заради котка? — ахна Светлана Филипова. — Това са деца! Те просто си играеха!
Той я погледна така, както вероятно гледа студент, който не е научил урока си.
— Мамо — каза тихо, а от тази тишина ме побиха тръпки. — В този дом има правила. Първо: не нараняваме по-слабите. Второ: не лъжем. Твоите внучки нарушиха и двете.
— Но…
— Не съм свършил — прекъсна я спокойно. — Камелия, децата ти не умеят да се държат. Това е факт. Ти поощряваш това поведение — също факт. Но тук важат моите принципи. Никой няма право да нарича сина ми психопат. И никой няма да измъчва животно под моя покрив.
Камелия стоеше като вцепенена. Очевидно не беше свикнала с такъв тип твърдост — хладна, аргументирана и непоколебима.
— Емилия, кажи му нещо! — обърна се отчаяно Светлана Филипова към мен.
Пристъпих до съпруга си и застанах до него, рамо до рамо.
— Какво точно да кажа? — отвърнах спокойно. — Иван е прав. А и като логопед ще добавя нещо — при момичетата се наблюдават сериозни затруднения с фонематичния слух и артикулацията. Подобни проблеми често са резултат от липса на ясни граници във възпитанието, когато на детето не се показва къде свършва играта и започва отговорността.
