С времето обаче съботите престанаха да бъдат нейна територия. Ако преди Елена ставаше рано, купуваше по-необичайни продукти и прекарваше часове в кухнята, сега още от сутринта там се настаняваше Надежда Стоянова.
— Днес ще правя баница — обяви тя още със събуждането си. — Сашко най-много обича със зеле.
— Аз също мислех да приготвя нещо… — започна Елена плахо.
— Какво пак? Някоя от твоите модерни импровизации? На Александър му трябва истинска храна. Домашна.
Скоро въздухът се насити с аромат на мая и задушено зеле. Елена се оттегли в хола с лаптопа си и си поръча суши. Александър похапваше от баницата на майка си и не спираше да я хвали. За кутийката с японската храна на масичката не каза и дума.
— Тиганите не се държат така — настоя Надежда Стоянова и започна да пренарежда шкафовете. — Касеролите отделно, тенджерите — също. Какъв безпорядък сте имали досега!
— На мен ми беше удобно по друг начин — опита се да възрази Елена.
— Удобно? — изсумтя свекървата. — Трийсет години поддържам дом. Знам кое е удобно и кое не.
Александър само сви рамене:
— Какво значение има къде стоят тиганите?
Имаше значение. Всяка сутрин Елена по навик посягаше към кафемашината, където стоеше от три години, и вместо нея ръката ѝ се удряше в буркан с елда.
Същата вечер тя се забави в офиса. Колежка я убеди да изпият по чаша вино в близко кафене. Когато се прибра към десет, апартаментът беше потънал в тъмнина. Само под вратата на хола проблясваше светлината на телевизора. Събу се тихо и влезе в спалнята.
Щом запали нощната лампа, застина. Нощното ѝ шкафче го нямаше. На негово място стоеше стара кръгла масичка, покрита с плетена покривка. Отгоре — порцеланово кученце, ангелче-свещник и ваза с изкуствени рози. А на стената, където висеше любимата ѝ репродукция на Моне, сега се мъдреше гоблен с елени.
Александър спеше, обърнат към стената. Елена седна на ръба на леглото и загледа фигурката. От едното ѝ ухо липсваше парченце, пукнатината беше замазана с лепило. Ангелът държеше прашна свещ, а розите, някога червени, бяха избледнели до мръснорозово.
Тя отвори гардероба. Дрехите ѝ бяха изтласкани в единия край, за да се освободи място за тоалетите на Надежда Стоянова, грижливо обвити в целофан.
— Александър? — повика тихо.
Той отвори очи и неохотно извърна глава.
— Къде е шкафчето ми?
— А, майка каза да го преместим — прозя се той. — Според нея така било по-добре за енергията. Сложихме го в килера.
— В килера? А вещите ми? Там държах документи, козметика…
— Всичко е прибрано в кутии, спокойно. Майка ги подреди много старателно. Хайде да спим — измърмори той и се обърна на другата страна. След минута вече дишаше равномерно.
Елена излезе на балкона. В гърлото ѝ заседна буца. Нощният въздух беше хладен и носеше мирис на дъжд. В двора светеха лампи, някой разхождаше куче — живо, истинско, не от порцелан. Тя извади телефона си и отвори чата с Нели Живкова.
„Всичко наред ли е?“ — появи се съобщението почти веднага.
„Да. Просто съм изморена.“
„Свекърва ти още ли е при вас?“
„Да.“
„Съболезнования.“
