Елена прибра телефона си в джоба и остана още малко на балкона, заслушана в тишината. После в хола телевизорът угасна. Тя изчака стъпките в коридора да стихнат и се върна в спалнята. Не се преоблича — просто легна върху покривката, без да се завива. Порцелановото кученце от нощното шкафче я гледаше с лъскавите си стъклени очи, сякаш беше живо и осъдително.
За уикенда Елена замина при родителите си. Майка ѝ от ранни зори печеше палачинки, баща ѝ се зае да стегне старата ѝ колело в гаража, а сестра ѝ настояваше да изгледат заедно нов сериал. Обикновен дом — такъв, в който от двайсет години насам мебелите стоят на едно и също място и никой не ги мести без причина.
— Как е Александър? — попита майка ѝ на вечеря, докато сипваше супа.
— Добре е — отвърна кратко Елена.
— А Надежда Стоянова? Още ли живее при вас?
— Ремонтът се проточи.
Майка ѝ само поклати глава, без да задълбава. Баща ѝ се прокашля в свития си юмрук. Сестра ѝ извъртя очи. Всички разбираха повече, отколкото се изричаше на глас, но никой не започна да дава съвети. За това Елена им беше истински благодарна.
В неделя вечерта ѝ беше трудно да тръгне обратно. Стоеше на перона на крайградската гара и се чудеше дали да не остане още ден. Само още един. Но понеделник я чакаше с работа и среща в девет сутринта.
Александър ѝ отвори вратата. Усмивката му беше някак неловка, почти виновна.
— Как мина? — попита той.
— Спокойно. А тук?
— Нищо особено. Само че мама… ами, поразмести малко.
Елена пристъпи към спалнята и спря на прага.
Стаята беше неузнаваема. Вместо ефирните бели пердета висяха тежки бордо завеси, които задушаваха светлината. Лененото им покривало беше изчезнало, заменено от богато шито шалте с орнаменти. Нейният скрин го нямаше. На мястото му се издигаше стар стъклен шкаф, пълен с порцеланови сервизи, чашки за ракия и подредени снимки в рамки.
— Къде са нещата ми? — гласът ѝ прозвуча по-тихо, отколкото очакваше.
— В гардероба — размърда се зад нея Александър. — Мама каза, че скринът бил остарял и само събирал прах.
— Този скрин беше на баба ми.
— Добре де… после можем да го върнем.
— Откъде да го върнем? От кофата за боклук ли?
— Не сме го хвърлили, в килера е. Елена, защо реагираш така? Просто разместихме мебелите.
Тя се обърна към него. Той стоеше на прага на тяхната спалня — само че това вече не беше тяхна стая. Беше превърната в територия на Надежда Стоянова, обзаведена по нейния вкус.
— „Просто“ — повтори Елена.
Отиде до гардероба, извади куфара си и започна да хвърля вътре дрехи — дънки, пуловери, бельо. Александър мълчеше, после пристъпи към нея.
— Какво правиш?
— Отивам при Нели Живкова. Ще преспя там.
— Заради завесите ли? Това е смешно.
— Не са завесите проблемът.
Закопча ципа, взе чантата и телефона си. Александър стоеше насред „новата“ спалня и я гледаше как си обувa обувките.
— Хайде да поговорим. Мама скоро ще си тръгне…
— Ако в този дом главната е майка ти, значи аз съм излишна тук!
Тя затвори вратата след себе си, слезе по стълбите и излезе навън. Дъжд не валеше, но асфалтът блестеше влажен под уличните лампи. Повика такси.
Нели отвори по пижама, с козметична маска на лицето.
— Какво е станало?
— Мога ли да остана при теб за известно време?
— Разбира се. Влизай.
Апартаментът ѝ беше малък — гарсониера в стара кооперация. Но тих. Никой не включваше телевизора посред нощ. Никой не размествaше чужди вещи. По первазите имаше саксии с цветя, а по стените — снимки от пътешествия.
Елена легна на дивана. Първата нощ почти не затвори очи, взираше се в тавана и слушаше непривичната, спокойна тишина.
