На четвъртия ден спокойствието ѝ бе разбито по начин, който изобщо не очакваше.
Когато се прибра от магазина с пълни торби, Зорница Яворова забеляза, че входната врата стои леко открехната. Кръвта ѝ застина. Първата ѝ мисъл беше за взлом. Дали някой беше влизал?
Тя побутна внимателно вратата и пристъпи вътре. В хола, сякаш това беше най-естественото нещо на света, седяха Явор Рилски и Галина Данаилова.
— Какво правите тук? — гласът ѝ прозвуча рязко, докато стоеше на прага.
— Явор има ключ! — обяви тържествуващо свекърва ѝ. — Все пак ти е съпруг. Има право да влиза!
— Няма никакво право да нахлува в жилището ми без мое знание — отвърна Зорница и извади телефона си. — Ако не си тръгнете веднага, ще подам сигнал в полицията.
— Опитай! — изсумтя Галина Данаилова, изправяйки се. — Това е семеен въпрос. Никой няма да се занимава с вас!
— Зори, недей така… — Явор пристъпи към нея с умолителен тон. — Можем да се разберем. Подпиши документите и всичко ще стане както преди.
— Както преди ли? — тя отстъпи крачка назад. — Когато майка ти решаваше вместо мен дори как да си подредя деня?
— Не драматизирай! — Галина вече ровеше в чантата си и измъкна познатия пакет документи. — Ето ги. Слагаш подписа си и приключваме.
— Казах „не“! — Зорница набра спешния номер. — Ало, полиция? В апартамента ми има хора, които отказват да напуснат…
— Какво правиш?! — Явор се опита да ѝ вземе телефона, но тя се отдръпна.
— Да, отказват да си тръгнат… Адресът е… — продиктува тя спокойно.
Тогава Галина Данаилова разбра, че този път няма да мине по нейния сценарий.
— Явор, тръгваме! — хвана го тя за ръката. — Но това няма да остане така. Запомни ми думата!
След като вратата се затвори след тях, Зорница веднага повика ключар. Още същия следобед всички ключалки бяха сменени.
Вечерта ѝ се обади Милена Балканска — единствената, пред която беше разкрила всичко.
— Добре ли си? — тревогата в гласа ѝ беше осезаема.
— Държа фронта — отвърна Зорница, сгушена на стария диван на баба си с чаша чай в ръка. — Смених ключовете.
— Браво! А Явор?
— Звъни непрекъснато. Не му вдигам.
— Така и трябва. И, между другото, защо не се консултираш с адвокат? За всеки случай.
Идеята не беше лоша. Галина Данаилова беше юрист с опит — кой знае какви ходове можеше да предприеме.
— Права си — съгласи се Зорница. — Още утре ще отида.
На следващия ден тя прекрачи прага на кантората на Радослава Каменарова — препоръчана от Милена. Жена около петдесетте, с проницателен поглед, изслуша внимателно разказа ѝ и поклати глава.
— Това, което описвате, е опит за измама — заяви тя твърдо. — Пълномощно за разпореждане със средства без доброволното ви съгласие е недопустимо.
— Но тя също е юрист… — колебливо отбеляза Зорница.
— И какво от това? Законът важи за всички. Апартаментът изцяло на ваше име ли е?
— Да. Наследство от баба ми.
— Прекрасно. Съпругът ви няма никакви права върху него. И няма право да влиза без разрешение.
Тежестта от гърдите ѝ сякаш се вдигна. Значи не беше беззащитна.
— Какъв е следващият ход? — попита тя.
— Бих ви посъветвала да започнете процедура по развод — отвърна Радослава, като си записа нещо в бележника. — По всичко личи, че съпругът ви действа изцяло под влиянието на майка си. Това трудно ще се промени.
Зорница кимна. Вътрешно вече беше стигнала до същия извод.
Когато излезе от кантората, усещаше необичайна яснота. Да, предстоеше тежък период. Да, Галина нямаше да се откаже лесно. Но тя щеше да се справи.
Пред входната врата я чакаше плик. Без марка, без обратен адрес. Вътре — писмо.
„Зорнице, мислиш ли, че си спечелила? Лъжеш се. Ще получа това, което искам. Още ще съжаляваш. А Явор ще си намери жена, която знае къде ѝ е мястото. Г.Д.“
Тя смачка листа и го хвърли в коша. Заплахите вече не я разклащаха така лесно. Имаше правна подкрепа и намерение да отстоява себе си.
Следващите дни се превърнаха в вихър от задачи. Подаде молба за развод, започна ремонта, върна се на работа след принудителното отсъствие. Колегите забелязаха промяната — умората личеше, но в погледа ѝ имаше решимост.
Явор опита да я причака пред офиса, ала охраната, предупредена предварително, не го допусна. Съобщенията му се редуваха — ту молби, ту прикрити заплахи. Тя не отговори на нито едно.
И една вечер, когато се прибираше, пред входа я чакаше Галина Данаилова. По лицето ѝ се четеше самодоволство.
— Е, скъпа, получи ли призовката? — попита тя с лукава усмивка.
— За какво говорите? — Зорница се напрегна.
— За това говоря — свекърва ѝ извади документ от чантата. — Синът ми завежда дело за подялба на имуществото, придобито по време на брака.
