— Може и да съм такава! — отвърна Зорница Яворова твърдо. — Но това са моите пари и, ако ще правя грешки, ще ги правя сама. Няма да позволя някой друг да решава вместо мен!
Без да чака отговор, тя напусна кухнята и се отправи към спалнята. Явор Рилски я последва по петите.
— Зори, защо правиш сцена? Мама просто се опитва да ни помогне!
— Да ни помогне ли? — тя рязко отвори гардероба и започна да измъква дрехите си. — Твоята майка иска да сложи ръка върху наследството ми!
— Как можеш да говориш така? — възмущението му изглеждаше искрено. — Тя ми е майка!
— И това автоматично я прави безгрешна? — Зорница натъпка блузите в сака, без да ги сгъва.
В този момент в стаята нахлу Галина Данаилова.
— Стига с този театър! — отсече тя. — Прекрати го незабавно!
— Не е театър — тръгвам си — заяви Зорница и дръпна ципа на чантата.
— Никъде няма да ходиш! — свекървата застана пред вратата. — Яворе, кажи ѝ да спре тази истерия!
— Зори… хайде да поговорим спокойно — опита се да я усмири съпругът ѝ.
— За какво? — тя грабна втори сак. — За това как вече сте разпределили парите ми?
— Не сме ги разпределяли! Искаме да ги увеличим!
— За моя сметка и без да ме питате! — отвърна тя и, заобикаляйки Галина, излезе в коридора.
Свекървата я настигна до входната врата.
— Ако прекрачиш този праг, не си прави труда да се връщаш! — заплаши я.
— Нямах такова намерение — отговори Зорница и отвори.
— Явор ще си намери свястна жена! Такава, която знае къде ѝ е мястото! — ехтеше зад гърба ѝ.
Тя не се обърна. Слезе по стълбите, излезе на улицата и спря такси. Едва когато седна на задната седалка, усети как гърдите ѝ най-сетне се изпълват с въздух.
Апартаментът на баба ѝ я посрещна с тишина и мирис на старо дърво и лавандула. От погребението насам не бе стъпвала тук — прекалено болезнено беше да влиза в празните стаи, където всяка вещ носеше спомен.
Тя отвори прозорците един по един. Да, жилището имаше нужда от освежаване — тапетите се бяха отлепили, дюшемето скърцаше, банята беше остаряла. Но това бяха поправими неща. Най-важното беше, че това място принадлежеше на нея. Нейно убежище, където никой няма да ѝ диктува как да живее.
Телефонът ѝ не спираше да звъни. Първо Явор, после Галина, после пак Явор. Зорница изключи звука и се зае да почиства. Ако щеше да остава тук, трябваше да направи жилището годно за живеене.
До вечерта беше изтощена, но в същото време изпитваше необяснимо спокойствие. За пръв път от месеци усещаше, че е у дома. Истински у дома.
На следващата сутрин настойчивото звънене на входната врата я събуди. Погледна през шпионката — отвън стоеше Явор.
— Зори, отвори! Знам, че си вътре!
Тя не помръдна.
— Не се инати! Да поговорим! Мама вчера прекали, признавам. Но и ти не беше права!
— Тръгвай си, Явор — каза тя през вратата.
— Аз съм ти съпруг! Имам право да вляза!
— Ако не си тръгнеш, ще извикам полиция.
— За какво? За това, че искам да говоря с жена си?
— За тормоз — отвърна тя спокойно. — Остави ме на мира.
Отвън се чуха ядосани думи, после стъпките му постепенно заглъхнаха. Зорница въздъхна и се отправи към кухнята да си направи кафе.
Час по-късно звънецът отново изписка. Този път беше Галина Данаилова.
— Зорничке, скъпа, отвори — гласът ѝ звучеше необичайно меко. — Нека поговорим като жени.
Мълчание.
— Разбирам, че си засегната — продължи тя. — Вчера се изнервих. Но аз мисля за вас! Млади сте, неопитни…
— Госпожо Данаилова, моля ви, тръгнете си — отвърна Зорница, опитвайки се да запази хладнокръвие.
— Момичето ми, не бъди толкова крайна. Явор е съсипан. Той те обича!
— Ако ме обича, ще уважи нуждата ми от време.
— Време? — тонът рязко се втвърди. — За да го настройваш срещу майка му ли?
— Не настройвам никого. Просто искам спокойствие. Ако не си тръгнете, ще подам сигнал.
— Добре тогава! — избухна Галина. — Ще съжаляваш! Обещавам ти!
Стъпките ѝ отекнаха по стълбите.
Зорница седна на кухненския стол и се замисли. Какво следваше оттук нататък? Развод? Тя беше сигурна, че Явор няма да се съгласи лесно — особено сега, когато в играта влизаше наследството.
Следващите дни минаха сравнително спокойно. Тя повика майстори да направят оглед и да изготвят оферта за ремонта, започна да преглежда вещите на баба си, да подрежда, да отделя ненужното. Болеше я, но усещаше, че постъпва правилно. Баба ѝ винаги беше казвала, че човек трябва да пази достойнството си.
На четвъртия ден спокойствието ѝ беше нарушено от нещо напълно неочаквано.
