По коридора отекна гласът на Мила Лъвова:
— Остави ключовете върху шкафчето до входа!
Вместо отговор се чу звън от метал — ключовете издрънчаха върху плочките, а входната врата се затръшна с такава сила, че стените потрепериха. Мила избухна в кратък, напрегнат смях, в който имаше повече изтощение, отколкото веселие.
Извън града вилата посрещна Тодор Огнянов с мрак и гробовна тишина. Още на прага се спъна в купчина дамски обувки — Илиана Маришки отново беше разпиляла половината си гардероб. Тя непрекъснато харчеше средствата, които той ѝ отпускаше, и домът постепенно се превръщаше в склад за покупки.
Тази вечер отсъствието ѝ дори го облекчи — нямаше сили да слуша оплаквания и капризи. За присъствието ѝ напомняха само разхвърляните дрехи и чанти във всяка стая. Подредбата никога не ѝ беше силна страна, а за домакинство изобщо не можеше да се говори.
Свикнал на реда и уюта, които Мила поддържаше с педантична точност, Тодор усещаше колко му липсва истинска домашна атмосфера. Дори топлата вечеря, приготвена с грижа, се бе превърнала в далечен спомен. Илиана рядко заставяше до печката, а и онова, което забъркваше набързо, трудно можеше да се нарече храна.
След две чаши силен алкохол на празен стомах умората го повали. Просна се на кожения диван в кабинета си и заспа неспокойно.
На сутринта се събуди с пулсиращо главоболие. Илиана така и не се беше прибрала. Телефонът ѝ мълчеше. Мислите му обаче бяха заети с предстоящия развод и документите, които трябваше да подпише, затова скоро престана да се пита къде се е запиляла любовницата му.
Късно следобед тя сама напомни за себе си. Телефонът иззвъня, докато Тодор беше в офиса.
— Ела да ме вземеш… моля те — проплака тя.
— Къде изчезна? — избухна той раздразнено.
— В Трета градска болница съм. Ще те чакам отпред.
— Какво е станало? Детето добре ли е? — гласът му омекна и в него прозвуча тревога.
Връзката прекъсна. Тодор заряза всичко и се втурна към болницата. Още преди да изгаси двигателя, Илиана се появи пред входа и бавно се запъти към колата.
