Мълчанието се сгъсти до степен, в която дори въздухът сякаш натежа. Виктория остана неподвижна с канапе в ръка, замръзнала по средата на движението.
— Нали си сръчна домакиня — подсмихна се тя сухо. — Ще направиш още. Голяма работа, че е салата.
— Виктория, върни го обратно — повтори Елена, този път по-твърдо.
— И защо пък? — повдигна вежди зълвата.
Без повече обяснения Елена пристъпи напред и взе подноса от ръцете ѝ. Жестът ѝ беше рязък, почти груб — толкова нехарактерен, че самата тя се изненада от себе си.
— Защото те моля. В моя дом. На моя празник.
На прага се появи Димитър. Погледът му прескачаше от майка му към сестра му, после към жена му, която стискаше кутията, и по лицето му се четеше объркване.
— Всичко наред ли е? — попита колебливо.
Снежана Димитрова демонстративно натисна капака на кутията. Пластмасата щракна шумно и отчетливо — като точка, поставена с предизвикателство.
— Разбира се, че е наред — процеди тя. — Просто съпругата ти има особено виждане за гостоприемството.
Димитър местеше погледа си между тях, сякаш търсеше правилните думи. Елена чакаше. Само едно изречение. Един знак, че ще я подкрепи, че ще обясни на майка си.
Той прочисти гърлото си.
— Хайде, да се връщаме при масата. Май някой иска да вдигне тост.
И излезе.
Вечерта продължи, но невидима пукнатина вече разделяше всичко. Смехът не спираше, чашите звънтяха, гостите хвалеха апартамента и ястията. Елена се усмихваше, доливаше чай, поднасяше десерта — и се чувстваше като актриса, която е забравила текста си, но въпреки това продължава да се движи по сцената.
Не беше гняв. Беше нещо по-тихо и по-тежко. Умора, която стигаше по-дълбоко от тялото. Разочарование, утаяващо се на дъното на душата ѝ като утайка в стара, забравена чаша.
Снежана Димитрова се настани в хола и през остатъка от вечерта се държеше така, сякаш Елена не съществува. Гледаше през нея, говореше единствено на Димитър, а когато Елена ѝ предлагаше още храна, отговаряше в празното пространство: „Не, благодаря.“
Към десет часа гостите започнаха да си тръгват. Родителите на Елена си заминаха първи — прегърнаха я, похвалиха я за вечерята. След тях постепенно се изнизаха и приятелите, благодарни за приятната вечер.
В антрето останаха само свекървата и Виктория. Елена реши да направи последен опит.
— Снежана Димитрова — заговори спокойно. — Ако искате да вземете нещо за вкъщи, ще ви приготвя както трябва. Ще го опаковам както си му е редът.
Свекървата закопчаваше палтото си, без да вдигне очи.
— Не си прави труда.
— Мамо, хайде вече — нетърпеливо подкани Виктория, после се обърна към Елена с крива усмивка. — Можеше да не се стискаш. Половината така или иначе ще се развали. Но както решите.
Думата „стискаш“ увисна между тях.
Елена проследи с поглед как вратата се затваря. Ключът превъртя в ключалката. Стъпките по стълбището постепенно заглъхнаха.
Стоеше неподвижно и мислеше, че никога не е ставало дума за храната. Нито за салатата, нито за канапетата, нито за кутиите. Ставаше дума за погледите — за онези, които я подминаваха. За това, че домът ѝ, усилията ѝ, желанието ѝ да се сближат не означаваха нищо за тях. Тя беше удобна роля: съпругата на сина, човекът, който готви, фон за снизходително отношение.
Нарекоха я алчна, защото не позволи да се прибира храна от празничната маса, докато гостите още вечеряха.
Почти беше смешно. Почти.
Димитър изпрати последните гости и се върна, когато Елена вече разчистваше кухнята. Без дума подреждаше чиниите в мивката, прехвърляше останалото в кутии — не в чужди, а в своите — и ги прибираше в хладилника.
Салатата почти не беше докосната. Единият пай остана цял. Пилето, което беше пекла до три през нощта, бе изядено едва наполовина.
— Ели — облегна се той на касата на вратата. — Какво ти става?
— Прибирам.
— Това го виждам. Сърдиш ли се?
